Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Северин се протегна лекомислено като котарак.
— Как си?
— Значително по-свеж. Удивително. Как влезе?
— Пазя ключове.
Северин отклони поглед, но за нещастие той опря черната папка, поставена на фотьойла. Беше захвърлил листата на пода, но явно Венета ги бе събрала.
— Прочете ли?
— Не.
Още се чувстваше трескав. Венета му подаде шише минерална вода и той забълбука, опитвайки се да изрази с жест „благодаря“. Пое дъх и обърса уста.
— Виж ги. Поне ще разбереш защо Тонев имаше нужда от ченгел, за да говори.
— Трябва ли?
— Опасявам се, че да.
— И аз съм ти приготвила нещо за четене.
Той съгледа няколко шарени томчета.
— Защо, какво? Какво е това?
— Черен ще ми е този ден, в който не мога да си позволя да си купя някоя книга. Но в случая ги нося за теб, да им обърнеш внимание.
— Защо?
— Материали по случая. Тук е моя извадка с цитати от конкретните места, които можеш да сравниш с текста в книгите.
Северин първо придърпа напечатаните на принтер страници в тънка пластмасова обложка, после изви глава да прочете заглавията на кориците.
— Приказки. Детски приказки? Какво искаш да кажеш с това?
Венета мълчаливо сложи на гърдите му плик. Вътре коравееше купчина снимки, формат почти А4.
— Ето. Колкото до въпроса ти — май аз трябваше да попитам: Сево, какво си фотографирал?
Северин не мигна.
— Според сведенията на братовчед ми, снимали сме призрак, Венета.
Тя повдигна очилата на носа си.
— Значи… работата е още по-дебела, Северине.
След кратко мълчание всеки протегна ръка към четивата си. Сториха го с решимостта на сапьори, посегнали към детонатор на мина.
…
Северин имаше съвсем малко предимство пред съдружничката си, но само защото още не беше разгледал снимките. И все пак, Венета не бе толкова шокирана, колкото той очакваше.
— Иван Владимиров Чакмаков — прочете на глас тя. — Роден на 23 август 1964 година. Починал на 14 ноември 1989 година.
Остави листовете. Северин мълчеше съчувствено.
— На снимката си прилича.
— Той е. Братчедът свали и отпечатъци от пръсти.
— Откъде?…
— От кофичка за кисело мляко.
— А аз се чудех какво си набутал в плика…
— Дактилоскопската експертиза е правена от професионалисти. Няма грешка.
— Смая ме.
— Ти мен още не си. Направила си интересен реферат на тема змейовете в българския фолклор. Някаква метафора ли е това?
— След малко. Първо да смеля досието от братовчед ти. Тайният приятел… Иван. Той е мъртъв…?
— По документи да. А може би и в действителност.
— Разстреляли са го на гръцката граница. Близо до… Вълча поляна?
— Да.
— При опит за бягство. Измяна на родината. Това е глупаво. Няколко дни след падането на бай Тошо.
— Не е знаел. Работили са на някакъв изолиран обект.
— Ами радио!
— Тогава на войниците не ни даваха да имаме транзистори. Конфискуваха ги.
— Идиотизъм. Защо са го взели толкова късно в казармата? А да, следвал е… Но висшистите нали служат като старшини-школници?
— Не се е дипломирал. Плюс лоша характеристика от вуза. Политически неблагонадежден. Въпреки че не е направил кой знае какво. На практика нищо. Не го ли запомни това?
— Не. Пропуснах го някак… Какво значи ОГВС?
— Ограничено годен за военна служба. Имал е… нещо нередно в медицинския картон. Ето, тук братчедът е отбелязал, че заради някакви аномалии лекарите от донаборната комисия са го отложили… даже май е бил изобщо за освобождаване по здравословни причини. Нещо сърдечно. Вроден порок сигурно. Нищо не се разбира от диагнозата, освен „кардио-нещо-си“.
— Обаче после решили, че може да ходи войник.
— И такива неща ставаха.
— Натикали са го в трудовашко поделение, където са го побъркали, а после са го убили. — Венета се изправи и закръстосва стаята със скрити под лактите си юмручета. — Гади ми се.
— Уф… така беше по онова време…
— Била съм на четиринайсет години — тя спря и се втренчи в нищото пред себе си.
— Най-странното е — промълви Северин, — че аз съм служил на същата застава. Обаче две години преди… това. Познавам мястото идеално. Дори знам точно къде се е случило. Пък и докато бях солджър, се сприятелих с един от фатмаците, старшина Величко Янев, много свестен мъж, за съжаление сега работи не за онези, за които трябва… От него научих за инцидент… за трагедията. Едва бях почнал работа в МВР и подочух това-онова, та питах бай Величко, като се чухме по телефона. Пълзяха разни слухове, че тъпунгерите от Вътрешни войски пак са окензали терена… извинявай. Милицията и другата кантора, която после стана жандармерия и гранична полиция, хем бяха едно ведомство, хем разделени. Затова се рънчеха по повод и без повод, доколкото с военните нито се мразехме, нито се обичахме, не като… Янев не ми каза нищо по телефона, само спомена, че след два месеца ще идва в София на прегледи във Военна академия. Срещнахме се и…