Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Може ли да ги видя? Снимките? На онзи…
— Вижте, много ще ни улесните, ако все пак ясно кажете…
— Какво да ви кажа!
— Името.
Тонев прехапа устни. В настъпилата пауза Северин се бореше с кихавицата.
— Иван.
— Иван?
— Да. Мисля… Струва ми се… Стиховете. Може да си въобразявам, но май има нови.
— От същия човек?
— Като че ли да. Нищо не зная за него. Почти. Бил е откачалка. Сигурно и сега е такъв… — заби той поглед в обувките си. — Аз ги изгорих. Писмата му. Веднага след като той изчезна от живота ни. А преди да дойда при вас… ги намерих отново. Непокътнати. Огън не ги лови. Дайте да видя лицето му!
Венета пристъпи с половин крачка към банята, но детективът я спря с очи и болезнено кихна в шепите си. Съдружничката безпомощно разпери ръце:
— Нямаме ги в момента. Занесох ги вкъщи, да избера кои е добре да дадем за разпознаване… и ги забравих. Но ако изчакате… Северине, дай ми ключовете от Форда… Само след половин час…
— Нямам половин час.
Имаше поглед на маниак и глас на самоубиец.
— Разкажете ни за този човек, моля ви. Може би го познавате…
— Не! Не го познавам. Не искам да го познавам… Беше се махнал, отиде си… И сега се върна… от пъклото! — Тонев скочи на крака и изсъска язвително — Благодаря ви. Ще се обадя във вторник, за да ми кажете сметката!
— Но, господин Тонев…
— Благодарих ви! И ще платя! А сега вървете по дяволите! И ме оставете на мира!
— Може би ще е добре да си поговорите съвсем откровено с Искра — намеси се детективът.
Клиентът се завъртя на пета. Северин трепна от кръглото безумие на зениците му. Тонев пръсна слюнка и изрева в лицето му:
— Искра! Е! ИЗЧЕЗНАЛА!!!
После се втурна навън. Венета се опря на телевизора, притиснала „Канона“ към гърдите си. Вратата изтрещя, злобно засилена. Хлопна решетката. Чуваха го как тича по стълбите.
— Този е ненормален. Дано не се наложи да намесваме и полиция… Защо не искаше да му дам снимките?
— Не знам.
— Искра, докато я следях… Знаеше, че я наблюдават. Обаче се оглеждаше за мъже. На мен не ми обърна внимание.
— Знаеш ли… — не довърши Северин, прекъснат от нова доза кихавици. — Вземи от лабораторията каквото ти трябва и да ходим у нас. Тоя пак ще дотърчи. Не искам да имам нищо общо…
— Защо тогава да проявявам филма?
— Искам да видя какво съм снимал.
Мълчаха, докато слизаха с асансьора и напускаха блока. Едва на паркинга Северин се обади:
— Не, седни ти на волана. Нали обичаш да караш тая бракма?
— Добре, щом черпиш… — тя го изчака да се настани и го подкани да си сложи колана. Северин изпуфтя, ала се покори.
— Мисля обаче, че ще си ида у нас — каза Венета. — Все пак вкъщи е цялото оборудване, а у вас трябва да обърна банята нагоре с краката.
— Ама, ако ще ти е по-спокойно, да дойда и аз?
— Не, няма смисъл — Венета запали, огледа се и с мръсна газ даде напред. — Проучи какво е събрал братовчед ти. А най-добре е да дремнеш. Ще дойда, щом свърша с проявяването на филмите. Два часа ми стигат, без много да бързам… — Тя хвърли къс поглед към Северин. — Много си се смачкал.
— Аха. Направо съм размазан.
— Пресили се, Севчо.
— Изтраях.
— Разкажи ми.
— Обаче не карай като на рали… А така… Проследих ги до…
— Сигурен си, че… диалогът е бил на чужд език.
— Ахъммм… И да, и не. Разбирах ги. Но никога не бих могъл да повторя точните думи.
— Не си настинал. Вероятно ничия психика не е била натоварвана по този начин. Почини си добре. Ако филмът е преекспониран и не излезе нищо, само тогава ще се обадя.
— Добре. Но не по мобифона. Картата е на издишване. Сметките ще ни скъсат задника. Имаш ли жетони?
— Имам карта, до блока имаме Булфон.
Скръцнаха спирачки.
— Дотук бях. Чао.
— Чао.
Той направи две крачки и се върна, преди Фордът да е потеглил. Чувстваше се мек като парцал.
— Дай една целувка за илач… Венче. Те са двама.
— Кои?
— Освен Иван има още един индивид. Също е „щитоносец“. Пресрещна ме, когато се връщах. Висок е. Жълтоок. И зловещ. Ако има за кого да се притесняваме, то е за Тонев.
— Боже!
— Венче, шоковата палка е в жабката. Заредена докрай. Внимавай.
Легна си в хола. Все пак наистина беше настинка. Изгълта няколко аналгин-хинина и се зави с юрган, както беше облечен. Унасяше го, но любопитството се оказа по-силно от болестта и умората.
Това, което прочете в папката, го поболя още повече.
Събуди се неочаквано бодър и с острото чувство, че не е сам.
В ъгъла светеше нощната лампа с мекия си оранжев абажур. Щорите бяха плътно спуснати. На дивана до него седеше Венета и го гледаше. Усещаше топлината ѝ.