Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Не е на здраве.
— Ав-чхи!… Пфу… Мерси. Кажи число.
— Сто.
— Ъ!
— Добре, триста трийсет и три тогава.
— „И“? Познавам ли някой с „И“?
— Ивайло.
— Ти пък… Викаме му Йовчо. Не става. А предишното беше „А“…
— Анелия.
— Глупости. Постарала се е да ме забрави. И преди не се сещаше за мен, камо ли сега изведнъж… освен ако Маргарита не я е подсетила, тая злобарка… Не ми говори за нея. Салфетки да ти се намират?
Пред решетката на вратата на офиса ги чакаше неприятна изненада — Тонев мереше с крачки площадката.
— Ето ви и вас! — измърмори той веднага щом излязоха от асансьора. Гласът му беше враждебен.
— Добър вечер, господин Тонев — отвърна с убийствена учтивост Венета, а Северин гръмко кихна.
Докато отключваха кънтящите брави, клиентът потропваше с крак.
— Заповядайте — пропусна го пред себе си Венета. Огнян Тонев влезе припряно.
Пред табелката ОРФЕЙ-С&B съдружниците се спогледаха. Човекът, забъркал ги в цялата тази история, имаше доста превъзбуден вид.
— Пил е — прошепна Венета.
— Усеща се и с хрема.
Тонев хвана бика за рогата веднага щом тримата се озоваха в стаята. Думите му се сляха с щракането на лампите:
— Докъде стигнахте?
Освен че понамирисваше на алкохол, нищо в движенията му не го издаваше. Дори очите му не блестяха, само бяха станали мътни и неподвижни. Но пък мигаше често, сякаш готов да заплаче, макар на лицето му да беше изписан контролиран и овладян гняв.
Докато вървеше към бюрото си, Северин си позволи да го игнорира. Венета спря до телевизора. Клиентът се завъртя, опитвайки се да ги вижда и двамата, но нямаше как да успее да го направи.
Детективът не седна на мястото си, настани се върху плота на бюрото. Заби нос в хартиена кърпичка и едва когато я навлажни достатъчно, вдигна очи към клиента:
— Вижте — започна той. Тонев се втренчи в устата му. — Седнете. Моля.
Огнян Тонев с нежелание се подчини.
— Искам да ви питам нещо… Казахте, че Искра пише стихове…
— Какво общо има…
— За какво пише? На какви теми?
Гневните бръчки на Тонев лекичко се изгладиха, но тъкмо това някак го състари и смали тялото му в креслото. Северин го гледаше отгоре и като че от още по-високо.
— … Различно. Шантави са. Само някои са разбираеми… Оня… също пишеше такива.
— Кой е „оня“?
Тонев откри нещо интересно в ръцете си.
— Бях ги намерил. Кофти постъпка. Признавам. Но ги видях. И… странно, навремето те ми помогнаха да я оценя… отвориха ми очите… казах си „майната му на дреболии и глупости“, дадох си сметка кое ценя в живота, а кое е маловажно и е наистина суета и лански сняг… Сега… нещо ми се изплъзва. Не съм спокоен. Нещо става с нея. Припада. Не точно губи свяст, просто… все едно се отнася! И съм убеден, че е… — Огнян Тонев премлясна, поклати сведената си глава. — Не е глупава, никак даже, но… абе наивна е, млада… колко му е да ѝ мътят главата всекви…
— Защо не кажете направо подозренията си.
Клиентът отвърна през зъби:
— Не вярвам в такива глупости… но ѝ е направена магия. Не, сигурно е някаква хипноза, нещо такова, нали разбирате, просто нещо…
Буквално преди няколко дни, Северин би се изкушил грубо да отпрати Тонев на врачка, но пък сега… Сега бе готов даже да му съчувства… ако същият не беше си позволил да ги води за носа и да премълчава известни му… обстоятелства!
— Искра ти чете мислите, нали — глухо се обади Северин. Не задаваше въпрос.
Тонев бе слисан.
— Кара те да забравяш… кой си… къде си… защо си…
— Само когато ми е сърдита!
— Да. Но сега пак. Тя излиза и ти забравяш за нея. Все едно никога не си я срещал. А после внезапно се сещаш… когато вече се е върнала.
— Тя винаги се връща.
— Обаче не си сигурен дали и този път ще е така… — тихо, по-скоро на себе си, измърмори под нос Северин. Четеше страха на мъжа, свитък от нерви, отсреща в креслото.
— Какво знаете? Какво разбрахте? — с прегракнало нетърпение настръхна Тонев. Заприлича на изгладнял пес.
— Нищо — прошепна си детективът замислено.
— Какво? Моля?
Северин махна с ръка на Венета. Тя се изкашля и Тонев веднага се извърна към нея с цялото тяло.
— Досега изяснихме едно нещо. Искра наистина се среща с някакъв човек…
Клиентът застина, неизреченото „Така си знаех“ увисна на устните му. Но премълча. Само леко кимна на жената отсреща. Северин забеляза, че свива юмруци, а очите му стават тесни, досущ амбразури.
— … но не знаем кой е…
— А снимки, снимки, имате ли? Носите ли? Видях камера, фотоапарат де. А?
Тонев суетливо се озърташе ту към единия, ту към другата.