Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
При тази като че ли безкрайна процесия Ранд започна да изпитва нетърпение, докато всички се изреждаха да коленичат пред него, кайриенец следващ тайренец, следван от тайренец, и прочие, както бе постановил. Всичко това беше нужно — така му бе казала Моарейн — и с това гласът в главата му, за който знаеше, че принадлежи на Луз Терин, бе напълно съгласен — но за него лично си беше чиста загуба на време. Трябваше да си осигури тяхната вярност, макар и повърхностна, за да започне налагането на ред и сигурност в Кайриен, и това начало поне трябваше да се положи преди да тръгне срещу Самаил. „Но ще го направя! Няма да го оставя да ми пречи! Ще разбере той какво значи да разгневи Дракона!“
Не можа да проумее защо онези, които продължаваха да застават пред него, започнаха да се потят и да облизват устни, докато коленичеха, и да заекват, изричайки клетвата. Но пък и не можеше да види сам ледения блясък в очите си.
Глава 47
Цената на един кораб
Нинив привърши сутрешното си умиване, подсуши се с кърпата и с голяма неохота навлече копринената риза. Коприната не държеше толкова хладно като лена, а макар слънцето да беше едва изгряло, топлината във фургона предвещаваше поредния зноен ден. Освен това тази дивотия беше така срязана отпред, че тя се боеше да не се смъкне до глезените й, ако вдиша неправилно. Но поне не беше прогизнала от нощна пот като свалената.
Смутни сънища бяха съсипали съня й, сънища за Могедиен, които я бяха накарали да подскочи и да се събуди — при това и те бяха по-поносими от ония, от които едва се бе измъкнала — сънища за Биргит, която мяташе стрели по нея и не пропускаше, сънища за следовниците на Пророка, вилнеещи из менажерията, за това как е заседнала за вечни времена в Самара, тъй като не идва никакъв кораб, как пристига в Салидар и се оказва, че там командва Елайда. Или пак за Могедиен, че и тя е там. При този сън се беше събудила с рев.
Всички те бяха предизвикани от тревоги, разбира се, при това съвсем основателни. Трети ден вече лагеруваха тук, без да се появи никакъв кораб, три горещи до изнемога дни, през които трябваше да стои с вързани очи, опряла гръб в тази трижди проклета дървена стеничка. Само това беше предостатъчно да скъса нервите на всекиго, дори ако махнем тревогата, че Могедиен сигурно вече затваря кръга. Но пък само защото оная знаеше, че се крият в някаква менажерия, все още не значеше, че непременно ще ги намери в Самара. По света имаше много пътуващи менажерии. Но да си измисля причини да не се тревожи беше много по-лесно, отколкото да не се тревожи.
„Но защо трябва да се безпокоя и заради Егвийн?“ Тя натопи разцепена клечка в чинийката със сол и сода на умивалника и енергично започна да си търка зъбите. Кой знае как и защо, Егвийн беше започнала да изниква във всеки неин сън и да й врещи.
Всъщност безпокойството и липсата на сън бяха само част от причините, които я правеха зла тази сутрин. Другите бяха все дреболии, но реални. Камъче в обувката беше дреболия в сравнение с възможността да ти клъцнат главата на дръвника, но ако камъчето е в обувката, а пък дръвникът може и никога да…
Не беше възможно да избегне отражението си в огледалото и тази коса, провиснала на раменете й, вместо да е прибрана прилично на плитка. Колкото и да я решеше, пиринченочервеникавият й цвят не ставаше по-малко омразен. А и знаеше много добре, че онази синя рокля е просната на леглото зад нея. Толкова синьо, че и Калайджийка да я видеше, щеше да примигне, и срязана също толкова ниско, колкото червената, окачена на закачалката. Точно заради нея трябваше да навлече опасно прилепващата й риза. Но само една такава рокля не беше достатъчна, не и според Валан Лука. Кларине си бодеше пръстите над още една, в яркожълто, при това се говореше за лентички. Нинив не искаше и да чуе за лентички.
„Поне да ме беше оставил сама да си избера цветовете“ — помисли си тя. Или Кларине. Но не, той си имаше свои идеи и не питаше. Всеки друг първо ще попита. Не и Валан Лука. Неговият избор на цветове понякога я караше да забравя за деколтетата. „Ще взема да му я хвърля в лицето!“ Но знаеше, че няма да го направи. Биргит се фръцкаше в същите рокли, без изобщо да се изчерви. Тази жена определено нямаше нищо общо с легендите за нея! Не че щеше да облече тъпата рокля без протести само защото Биргит го е направила. Изобщо не смяташе да се състезава с нея по никой начин. Просто…