Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
С помощта на Моарейн беше обмислил какво трябва да направи тук. Повечето неща беше съобразил и без нейните съвети. Щеше все пак да е добре, ако сега тя беше тук да му прошепне на ухо, ако се наложеше, вместо Авиенда, настръхнала и готова да даде знак на Сомара, но да се изчаква нямаше смисъл. Със сигурност всички тайренски и кайриенски благородници в града сега бяха тук, в тази зала.
— Защо кайриенците са се сбутали отзад? — рече той високо и благородническата тълпа се размърда, споглеждайки се сконфузено. — Тайренците дойдоха на помощ, но това не е основание кайриенците да стоят отзад. Я всички да се подредят по ранг. Всички.
Трудно беше да се разбере дали тайренците, или кайриенците бяха по-слисани, въпреки че Мейлан беше готов да си глътне езика, а другите шестима не му отстъпваха. Дори лицето на хладнокръвния Араком пребледня. След голямо тропане на ботуши и шумолене на поли, с много ледени погледи и от двете страни, и това стана, като накрая предните редици се изпълниха повече с мъже и жени с цветни ивици през гърдите, а сред вторите се мяркаха по-малко тайренци. Към групичката на Мейлан и равните нему в подножието на подиума се присъединиха два пъти повече кайренски лордове и лейди, повечето с посивели коси и с ленти от шиите до коленете, макар че „присъединиха“ не беше най-подходящата дума. Стояха отделени на две групи, на повече от три крачки помежду си, и толкова старателно отбягваха да се поглеждат, че щеше да е по-добре, ако бяха размахали юмруци и се бяха развикали. Всички очи бяха приковани в Ранд и ако тайренците бяха пламнали от гняв, то кайриенците бяха все така ледени, въпреки че в умислените им погледи се долавяха смътни признаци на размразяване.
— Забелязах знамената, веещи се над Кайриен — продължи той, след като шумотевицата стихна. — Добре е, че се веят толкова много Полумесеци на Тийр. Без тайренското жито Кайриен нямаше да оцелее, за да развее и едно знаме, а без тайренските мечове хората в този град, които щяха да доживеят до този ден, знат, както и простолюдие, щяха вече да се учат да се покоряват на Шайдо. Тийр е заслужил своята чест. — При тези негови думи тайренците, естествено, се надуха, а кайриенците се заспоглеждаха подозрително. — Но не са необходими толкова много мои знамена. Оставете едно знаме на Дракона на най-високата кула на града, за да може всеки, който идва насам, да го види отдалече, но нека останалите бъдат свалени и сменени със знамената на Кайриен. Това е Кайриен и Изгряващото слънце трябва, и ще се вее гордо. Кайриен също има своята чест и ще я съхрани.
Залата избухна от толкова внезапен рев, че Девите надигнаха копията си. Рев, който закънтя от стена до стена. За миг се наложи Сюлин да размаха ръце на Девите, но наполовина вдигнатите була се спуснаха. Благородниците на Кайриен го превъзнасяха също толкова гръмко, колкото хората по улиците, подскачаха и махаха с ръце като на празник из улиците на някогашното Предвратие. Сред цялата тази олелия беше ред на тайренците да се озъртат мълчаливо. Но не изглеждаха сърдити. Дори Мейлан изглеждаше по-скоро смутен, въпреки че подобно на Ториан гледаше с изумление как лордовете, само допреди миг потънали в ледено достойнство, сега танцуваха и крещяха радостни възгласи в чест на лорд Дракона.
Ранд не можеше да знае какво всеки от тях е прочел в думите му. Разбира се, беше очаквал, че ще чуят повече, отколкото е казал, особено кайриенците, и дори допускаше, че някои от тях ще се досетят за истинското им значение, но нищо не го беше подготвило за такава реакция. Добре знаеше, че кайриенската сдържаност е странна, смесена понякога с неочаквани прояви на дързост и живост. По този въпрос Моарейн беше мълчала, въпреки цялата си настойчивост да го научи на всичко; беше му казала единствено, че когато тази сдържаност се пречупи, може да доведе до смайващи резултати. Смайващи, наистина.
След като възгласите най-сетне замряха, се започна полагането на клетви за вярност. Мейлан беше първият, който коленичи и се закле в Светлината и в своята надежда за спасение и прерождение, че ще му служи вярно и ще се подчинява; формулата беше древна и Ранд се надяваше, че наистина би могла да принуди някои да се сдържат от нарушаването на клетвата. След като Мейлан целуна върха на сеанчанското копие, стараейки се да прикрие киселата си гримаса, поглаждайки брадата си, на неговото място пристъпи лейди Колавер. Повече от чаровна жена на средна възраст, с тъмнокремава дантела, падаща на дланите й, които тя положи в ръцете на Ранд, и с цветни ивици от високата дантелена яка чак до коленете й, тя изрече клетвата с ясен глас и с онзи мелодичен акцент, който така бе свикнал да чува от устата на Моарейн. В тъмните й очи също имаше нещо от претеглящо-измерващия поглед на Моарейн, особено когато изгледа Авиенда, докато се оттегляше с реверанси надолу по стъпалата. Замести я Ториан, плувнал в пот, когото пък смени лорд Добрайн, един от малцината по-стари мъже, обръснал предната част на дългата си, почти посивяла коса, после Араком и…