Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Останалите върховни лордове го поздравиха в основата на широкото стълбище, всички натруфени в цветни копринени палта със сатенени маншети и обшити със сребърни ширити ботуши. Беше повече от явно, че никой не бе разбрал предварително, че Мейлан е излязъл да го посрещне. Ториан с лице като картоф, странно посърнало за толкова едър мъж, подсмърчаше смутен в напоената си с благоухания носна кърпа. Гвеям, чиято оклепана с мазила брада правеше главата му да изглежда още по-плешива, стискаше месестите си юмруци и поглеждаше яростно към Мейлан още докато се кланяше на Ранд. Острият нос на Симаан сякаш трепереше от гняв; Маракон, със сини очи, рядкост за Тийр, така стисна тънките си устни, че те почти изчезнаха; а макар тясното лице на Хийрн да се топеше в щедри усмивки, той подръпваше несъзнателно лявото си ухо, както имаше навика да прави, когато нещо страшно го разгневеше. Само тънкият като меч Араком не показваше външно чувствата си, но пък той почти винаги сдържаше гнева си, докато наистина не кипнеше.
Възможността беше твърде благоприятна, за да я пропусне. С безмълвна благодарност към Моарейн — по-лесно е да объркаш глупака, отколкото да го събориш на земята, обичаше да казва тя — Ранд стисна топло месестата длан на Ториан и потупа свойски Гвеям по едрото рамо, отвърна на усмивката на Хийрн така сърдечно, сякаш бяха неразделни приятели, и кимна сдържано на Араком, като му хвърли уж многозначителен поглед. Симаан и Маракон почти пренебрегна — дари и двамата с погледи, хладни като планински вир зиме.
Засега това бе предостатъчно и нямаше нужда да следи как очите им зашариха и лицата им се опнаха угрижени. Тези знатни мъже бяха играли Даес Дай-мар, Играта на Домове през целия си живот, а пребиваването им сред кайриенците, които бяха в състояние да прочетат томове съдържание в една вдигната вежда или кратко окашляне, ги беше направило още по-чувствителни. Всеки от тях знаеше много добре, че Ранд няма особени причини да изпитва приятелски чувства към него, но всеки щеше да се чуди дали начинът, по който е поздравен, не крие някакъв действителен заговор с някой от останалите. Симаан и Маракон изглеждаха най-угрижени, но в същото време останалите ги поглеждаха с най-голямо подозрение. Навярно хладината му към тях наистина беше прикритие. Или целеше преднамерено да ги заблуди да мислят така.
Колкото до себе си, Ранд си помисли, че ако Моарейн беше тук, щеше да се гордее с него, както и Том Мерилин. Дори никой от тези седмина да не заговорничеше в момента срещу него — нещо, на което той не смяташе, че дори Мат би могъл да заложи — мъже в тяхното положение можеха много да объркат плановете му, ако не им попречеше, и при това щяха да го направят по навик, дори и да нямат сериозен повод. Щяха, или поне можеха да го направят. Но в момента ги беше изкарал от равновесие. Ако успееше да ги задържи в това положение, щяха да са толкова заети с взаимното си дебнене и толкова да се боят, че на свой ред са наблюдавани, че нямаше да им остане време да му създават неприятности. И може би дори щяха да започнат да му се подчиняват, без да му изтъкват всеки път стотици основания защо нещата трябва да се направят не така, както той иска, а иначе. Е, чак за толкова едва ли можеше да се надява.
Но задоволството му угасна, когато забеляза язвителната усмивка на Ашмодеан. Още по-неприятен беше удивеният поглед на Авиенда. Тя беше пребивавала в Тийрския камък, знаеше много добре кои са тези хора и защо ги беше пратил тук. „Правя каквото трябва“ — каза си той кисело и му стана неприятно от това, че прозвуча като оправдание.
— Вътре — подкани той по-рязко, отколкото възнамеряваше, и седмината върховни лордове подскочиха, сякаш изведнъж припомнили си кой е той и какво е.
Опитаха се да се стълпят около него, докато се изкачваше по стълбището, но с изключение на Мейлан, който трябваше да го води, Девите образуваха плътен кръг около него и върховните лордове останаха на опашката, в компанията на Ашмодеан. Авиенда естествено се беше залепила от едната му страна, Сюлин — от другата, а Сомара, Ламеле и Инайла бяха плътно зад него. Той изгледа Авиенда осъдително и тя му отвърна с питащо вдигнати вежди, така че почти да повярва, че няма нищо общо с това. Почти.
Коридорите на двореца бяха празни, ако се изключеха слугите в тъмни ливреи, които се покланяха почти до земята, но когато влезе във Великата зала на Слънцето, разбра, че кайриенската знат не е напълно изритана от Двореца.