Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Събратът Иван-Крилан само разпери ръце…)
— Какво ще обичате?
— Търся да купя на старо автомобил. Разбрах, че работилницата ви предлага такава посредническа услуга, като гарантира качеството на машината. Даже май поемате обслужването, правите ремонт, ако се наложи…
— Правилно са ви информирали — не без гордост, но пък и без изтъкване отвърна Огнян. — За какъв модел става дума?
— Додж.
— Сериозна заявка… Не ви трябва ударена кола?
— По възможност бих предпочел здрава и в добро състояние.
— Колко време може да почакате, докато уредим доставката?
— Най-много месец.
— Добре, надявам се да се оправим. Ще ви е удобно ли да ми оставите телефон, на който да ви се обадя? Нека да е след два-три дни, ще имам конкретна оферта — сума, срокове, обем на гаранцията…
— Тъкмо исках да питам… — прекъсна го Алванд, внимателно намествайки Разсейващия си щит. — Малко необичайно е в тези времена автосервиз да предлага подобни услуги. Повечето хора от вашия бранш бягат от такава отговорност. Поне засега. Не говоря за големите доставчици и автокъщи. Но и те са далеч от стандартите в чужбина. Пък вие…
— Градя име — обясни Тонев. — Това е най-важният капитал. Другия си го имам! — той кимна към работниците си, които бяха облепили медночервеникав „Крайслер“, пострадал при нелека катастрофа. При това скоси очи и към собствените си длани с изпочупени почернели нокти.
Щеше много грижливо да ги измие след работа. Не мислеше цял живот да човърка двигатели и купета. Е, ако устискаше да нарежда и само да гледа, разбира се.
Лек като перце, щитът на оръженосеца се отдръпна от съзнанието му. Алванд бе видял достатъчно. Оставаше само един, последен въпрос. Чудеше се как да го зададе по-гладко. Играта с думи наистина бе интересна, но шарканът осъзнаваше, че не я умее колкото един средно интелигентен човек дори.
Затова се зарадва, когато Тонев сам даде повод:
— А, извинете, кой ви препоръча моя сервиз?
— Защо? — престори се на предпазлив Алванд. Може да не умее да приказва виртуозно, но е ловил като малко шарканче риба с опашката си.
— Защото винаги държа да благодаря на хората, които ми правят реклама — директно отвърна Тонев. — Нямам пари за такава, разчитам на доволни клиенти. И после мога да намаля цената за някоя услуга или доставка на резервни части… клиентът все пак не е длъжен да ме хвали, дори ако съм си свършил работата, нали?
От Искра ли си го научил, или с това си я спечелил? — запита се змеят и отвърна небрежно:
— Една млада дама, навярно е ваша позната. Чу ме да питам за коли на старо по телефонния автомат на спирката на „Окръжна болница“ и ми даде адреса ви. Искра се казва.
Наблюдаваше в бързо времеделене реакцията на Тонев.
Първо — недоумение в очите. После — тръпка по лицето — като приливна вълна по кашепските океани, гледана от орбита, „високо небе“ на граморски. Сетне — ПРИПОМНЯНЕ. Ужас. Болка. И Страх. Еманация от чувство на привързаност, признаци на човешкия начин на обичане. Алванд притъпи сетивата си. Не беше деликатно и честно да изследва чувствата на Тонев към Искра. Ако изобщо някой имаше право на това — то бе събратът Иван. Ако дръзне да избере и поеме подобна отговорност.
Танцът на емоциите продължаваше. Овладяване на лицевите мускули. Гасене на издайнически пламъчета в погледа. Стабилизиране на деловата маска.
По характер този човек донякъде напомня на Димитър, констатира Алванд.
Знае ли това Иван? Редно ли е да му го кажа?
Той премина в нормално времеделене, съобразено със събеседника.
Тонев само секунда бе забавил отговора си. Рече с пластмасова ведрост:
— А, Искра… Е, ще намеря начин да ѝ благодаря. За себе си ли търсите „Доджа“?
— Да. Очаквам добра печалба от една сделка.
— Добра инвестиция ще направите. Ами, дочуване тогава!
Ръкуваха се отново. Алванд се обърна и тръгна към автобусната спирка на стотина метра нагоре по улицата на бившето село, сега — краен софийски квартал. Не изпускаше от вниманието си аурата на Тонев.
Който страдаше и недоумяваше. И се срамуваше. И мъничко се питаше дали не би било добре наистина да я забрави… да се върне окончателно при жена си… при сина си. Не! Само с Искра искам да живея!
Направо го изкрещя наум. Алванд се втренчи в отражението му във витрината на ресторанта от другата страна на улицата. Тонев стискаше юмруци. Беше се сетил за това, което не можеше да обясни „рационално“, в рамките на своите представи за света. Боеше се. Бе готов да се бори — досущ като ловджийски пес, чийто страх не се е превърнал в паника. Но не знаеше как да се бори. За миг се сети за Съгледвача (съгледвачите!…), които беше наел. Но се оклюма. Не вярваше, че те ще му помогнат.