Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Изведнъж офицерът се отпусна на седлото си и промълви нещо, след което двама от тайренските конници се втурнаха на галоп назад през портите. Почти веднага той замаха с ръце на стоящите встрани пешаци и завика:
— Отворете път за лорд Дракона Ранд ал-Тор! Светлината да освети лорд Дракона! Слава на Преродения Дракон!
Войниците изглеждаха неспокойни от близостта на Девите, но се подредиха в две редици от двете страни на портите и с ниски поклони посрещнаха влизащия Ранд. Авиенда изсумтя шумно зад гърба му, и отново, когато той се изсмя. Тя не разбираше, а той нямаше намерение да й обяснява. Това, което го развесели, беше, че колкото и да се мъчеха тайренци и кайриенци да надуят главата му като балон от гордост с ласкателствата и поклоните си, той можеше да разчита поне на нея и на Девите, че ще изпуснат редовно балона. И на Егвийн. Както и на Елейн и Нинив, впрочем, стига изобщо да ги видеше отново. Като си помислеше, всички те като че ли смятаха това за главната грижа в живота си.
Градът отвъд портите секна смеха му.
Тук улиците бяха павирани, някои от тях — достатъчно широки, за да минат по тях една редица големи фургони, прави като изрязани с нож и пресичащи се под прави ъгли. Окръглените хълмове извън стените тук бяха изсечени и терасирани, облицовани с камък; изглеждаха толкова сътворени от човешка ръка, колкото каменните здания със строгите си прави линии и резки ъгли, или могъщите кули с недовършените им върхове, обкръжени от скелета. Неизброимо множество хора изпълваше улици и задънени алеи, с помръкнали очи и хлътнали бузи, сгушени под саморъчно сковани навеси или опърпани одеяла, изпънати вместо шатри, или просто сбити един до друг на открито, в тъмните облекла, отстъпени им от обитателите на Кайриен, или ярките дрехи на Предвратието и одежди от грубо изтъкана вълна от ферми и села. Дори и скелетата бяха пълни, на всяко ниво до най-горе, където хората изглеждаха дребни от височината. Само средата на улиците оставаше чиста по пътя на Ранд и Девите, и то едва след като тълпите се усетеха и се отдръпнеха от двете им страни.
Тъкмо видът на тези хора секна смеха му. Колкото и да изглеждаха окаяни и дрипави, натъпкани един до друг като овце в кошара, те го приветстваха с радостни възгласи. Нямаше никаква представа откъде знаят кой е, освен ако не бяха чули виковете на офицера при портата, но ревът на множеството се пренасяше пред него, докато Девите му проправяха път. Тътенът надмогваше отделните викове и заглушаваше думите, с изключение на „лорд Дракона!“, когато достатъчно хора го изревяха наведнъж, но смисълът бе ясен — мъже и жени бяха вдигнали на рамене невръстни дечица да го видят как минава, шалове и кърпи се развяваха от всеки прозорец, хората се опитваха да се промушат до него през кордона на Девите с протегнати ръце.
Те като че ли определено не изпитваха боязън от айилките при възможността да докоснат с пръсти ботушите на Ранд, и бяха толкова много, притискани от още по-внушителното множество зад тях, че някои успяваха да се промъкнат. Всъщност немалко от тях докосваха вместо него Ашмодеан — той определено имаше вид на владетел с пищните си дантели и освен това навярно смятаха, че лорд Дракона трябва да е по-възрастен от младежа в челото — но това беше без значение. Лицето на всеки, който успяваше да докосне нечий ботуш или стреме, дори това на Певин, грейваше от радост и той промълвяваше: „лорд Дракона“.
При това гръмко посрещане и конниците, пратени от офицера на портата, не беше изненада появата на Мейлан с дузина по-дребни тайренски благородници за свита и петдесет Бранители на Камъка да му отварят път. С посивяла коса, стегнат и строен в изящния са копринен сюртук с ивици от зелен сатен, върховният лорд яздеше с изправена стойка и леко отпуснат, като човек, който е яхал кон и е бил научен да командва още откакто е проходил. Не обръщаше внимание нито на потта по челото си, нито че можеше да стъпче някого. И двете неща за него сякаш бяха незначителни поводи за притеснение, от които потенето навярно го смущаваше повече.
Едорион, розовобузестият млад лорд, който бе дошъл в Ейанрод, беше в свитата му, вече не толкова пълен, колкото доскоро — палтото му с червените ивици бе леко провиснало по тялото. Единственият друг, когото Ранд разпозна, беше един широкоплещест мъж в зелени дрехи; Реймон, доколкото си спомняше, обичаше да играе на карти с Мат в Камъка. Повечето от останалите бяха все по-възрастни и никой от тях не обръщаше на тълпата повече внимание от Мейлан.
По знак на Ранд Девите пропуснаха Мейлан да мине през кордона им, но веднага затвориха обръча след него, факт, който върховният лорд отначало не забеляза. Когато го усети обаче, тъмните му очи затлеяха гневно. Често се гневеше този Мейлан, още откакто Ранд за първи път бе влязъл в Тийрския камък.