Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Биват можеше да реши да изчака. „Аз щях да изчакам на нейно място.“ Да изчака, докато дъждовете отминат, докато земята се втвърди отново. Но Ток подозираше, че тя няма да прояви такава сдържаност. Червената маска беше заклещен, вярно, но оулите имаха своите стада — хиляди животни, макар много от тях вече да бяха изклани — тъй че Червената маска можеше да чака, воините му да са добре нахранени, докато Биват и армията й бяха изправени пред заплахата от глад. Ужасно й трябваше това месо, но за да стигне до него, трябваше да мине през оулите. Трябваше да унищожи омразния си враг.
„Но пък може и да не е чак толкова обезсърчена, колкото си мисли Червената маска. Има си магове все пак.“ По-малко отпреди, вярно, но все пак сериозна заплаха — достатъчна, за да спечели битката всъщност.
Червената маска щеше да постави воините си по островчетата сух терен. Но тези позиции — с резервите в каретата зад тях — не предлагаха път за отстъпление. Последен бой — и съдбата да реши всичко. Това ли беше замислил Червената маска? Едва ли.
Торент спря до него. Без маската от боя този път, с червена кожена лента, стегната на челото.
— Морето ще оживее отново.
— Едва ли — отвърна Ток.
— Ледериите ще се издавят.
— Платнищата няма да останат дълго сухи, Торент. А те имат и магове.
— Червената маска има своите Бранители срещу онези страхливци.
— Страхливци? — попита с насмешка Ток. — Защото боравят с магия вместо с мечове ли?
— И се крият зад войнишките редици, да. Не държат на славата. На честта.
— Вярно. Мислят само за победата. За чест и слава могат да си говорят след това. Главният трофей на победителя.
— Говориш като един от тях, мезла. Затова не ти вярвам и ще стоя до теб по време на битката.
— Съжалявам за теб — възложиха ми да пазя децата в края на краищата. До боя няма да се доближим. — „Докато боят сам не стигне до нас. А ще стигне.“
— Славата си ще намеря, като ти прережа нещастното гърло, мезла, в мига, в който се обърнеш да побегнеш. Виждам слабостта в душата ти; виждах я през цялото време. Ти си страхливец. Трябваше да си умрял с войниците си.
— Вероятно. Поне нямаше да ме съди някакво пъпчиво голобрадо момченце. Лягал ли си вече с жена, Торент?
Младият воин го изгледа с яд, после бавно кимна.
— Казват, че си бърз с бодливите си стрели, мезла.
— Метафора ли беше това, Торент? Изненадваш ме с този поетичен обрат.
— Не си слушал нашите песни, нали? Направил си се на глух за оулската красота и с тази глухота си ослепил и последното око, което ти е останало. Ние сме древен народ, мезла.
— Глух, сляп, колко лошо, че не съм и ням.
— Ще бъдеш, като ти прережа гърлото.
Виж, тук беше прав, призна си Ток.
Червената маска беше чакал от много време за това. И никой старец от ренфаяр с проклетите си тайни нямаше да се изпречи на пътя му и да съсипе всичко. Не, беше се погрижил за това със собствените си ръце. Все още виждаше в ума си лицето на старейшината, опулените очи и издутите жили, изплезения език, докато сбръчканото лице посиняваше и накрая стана мъртвешки сиво над стискащите му длани. Гърлото беше тънко като тръстика, гръклянът се смачка в хватката му като папирус. И той се усети, че не може да го пусне, дълго след като глупакът издъхна.
Твърде много детски спомени се бяха влели в ръцете му, превърнали бяха пръстите му във виещи се змии, останали сякаш недоволни от безжизнената плът в хватката си. Много повече имаше в това, разбира се. Старият си беше въобразил, че му е господар, надзорник според ледерийската дума, че стои до рамото на бойния главатар, готов винаги да отвори уста и да изрече думи, побрали в себе си горчиви истини, истини, които да унищожат Червената маска, да унищожат всякакъв шанс да доведе оулите до победа.
Но мигът наближаваше. Щеше да види главата на Биват набучена на копие. Щеше да види калта и хилядите трупове на ледерии и Тайст Едур, затънали в нея. Врани щяха да кръжат и да грачат от радост. А той щеше да стои на дървената платформа и да гледа всичко това. Да гледа как неговите Бранители, които го намериха, които го избраха, секат и разкъсват маг след маг.
А лицето на стария отново изникна в ума му. Беше се наслаждавал на гледката отначало, но вече бе започнала да го измъчва. Лице, което идваше в сънищата му, лице, което бе загатнато във всяко сиво петно на буреносния облак, издутите сиви и сини жили, студени като желязо, изпълнило небето. Беше си помислил, че се е отървал от глупака и от жестоките му тайни в онзи претеглящ поглед — като погледа на баща към своеволно дете, сякаш каквото и да направи детето, не е достатъчно добре, не е по нравите на племето, каквито са били и ще бъдат винаги.