Вихърът на Жътваря

— Може би изобщо не трябва да влизам тогава?

— Глупости. Става въпрос за следното, Брутен Трана. Не трябва да говорите за дракони. Никакви дракони, разбирате ли?

Тайст Едур сви рамене.

— Такава тема дори не ми е хрумвала…

— О, в известен смисъл ви е хрумвала и продължава да ви хрумва. Духът на Емурланис. Скабандари. Бащата Сянка. Това ви терзае, като всеки Тайст Едур. Въпросът е деликатен, разбирате ли. Много деликатен, както за вас, така и за моя гост. Трябва обезателно да разчитам на вашата сдържаност, или ще се случи беда. Бедствие всъщност.

— Ще се постарая, господине. Момент, а вашето име?

Мъжът посегна към резето.

— Името ми не е за никого, Брутен Трана. По-добре да ме знаете по една от многото ми титли. Ледерийската ще свърши работа. Можете да ме наричате Ашици. И хайде да си говорим на „ти“.

Вдигна резето и отвори вратата.

И Брутен Трана видя огромна кръгла зала — направо невероятно голяма за скромната стена на кулата, която бе видял отвън. И да имаше някакъв таван, губеше се някъде високо в сумрака. Покритият с каменни плочи под бе над петдесет крачки в диаметър. Щом Ашици пристъпи вътре, светлината от фенера му лумна и прогони сенките. Срещу тях, до извитата стена, беше издигнат подиум, по който бяха разпръснати купища коприни, възглавници и кожи. А на ръба на подиума, наведен напред и с ръце, отпуснати на бедрата, седеше великан. Огре или някакъв подобен демон, със същата на цвят кожа като на Ашици, но изпъната над грамада от мускули и здрави кокали. Дланите, полюшващи се над коленете, бяха непропорционално големи дори за такова огромно тяло. Дългата чорлава коса бе обрамчила грубовато лице с дълбоко хлътнали очи — толкова дълбоко, че дори светлината на фенера едва хвърляше отблясъка си в тези кокалести ями.

— Моят гост — каза Ашици. — Гостенка всъщност. Килмандарос. Изключително е мила, уверявам те, Брутен Трана. Когато е… разсеяна. Ела, тя гори от желание да се запознае с теб.

Влязоха, стъпките им заотекваха в сухата зала. Ашици се отклони леко към ниската мраморна масичка, на която бе поставена прашна бутилка вино, и подвикна на Килмандарос:

— Възлюбена, виж кого ни е довела къщата!

— Натъпчи го с храна и пиене и да си върви по пътя — изръмжа великанката. — На път съм да намеря решението, мършаво паленце мое.

Брутен Трана едва сега видя многобройните покрити с резба кокалчета, пръснати по плочите пред Килмандарос. Изглеждаха разхвърляни безредно, но Килмандарос ги оглеждаше свирепо намръщена и съсредоточена.

— Решението — повтори тя.

— Страхотно — изсумтя Ашици, извади отнякъде трети бокал и го напълни с кехлибарено вино. — Двойно или нищо?

— О, да, защо не? Но вече ми дължиш съкровищниците на сто хиляди империи, скъпи ми Сеч…

— Ашици, любима.

— Скъпи Ашици.

— Сигурен съм, че ти си, която дължи, Майко.

— Само за момент — отвърна тя и потърка огромните си длани. — Толкова съм близо. Глупак си да предлагаш двойно или нищо.