Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Може би точно тази бе истината, която трябваше да види — стига увереността в собствената му значимост да беше основателна, разбира се, а му ставаше все по-трудно да я поддържа. Вместо това го заливаха вълни на отчаяние, пронизваха го, кръжаха на вихър в душата му.
Беше изгубен.
„Какво търся аз? Какво търся? Забравил съм. Проклятие ли е това? Мъртъв ли съм, и се скитам тук обречен? Дали ще се срутят тези кули и ще ме смажат, поредното раздробено нещо, разпадащо се в калта и тинята?“
„Аз съм Тайст Едур. Това поне го знам. Истинското ми тяло е изчезнало, може би завинаги.“
Но нещо, някаква инстинктивна сила го тласкаше напред, стъпка след стъпка. Цел някаква имаше, нещо, което трябваше да се постигне. Щеше да го намери. Трябваше да го намери. Трябваше да има нещо общо с Ханан Мосаг, който го бе изпратил тук — виж, това го помнеше, наред със смътното ехо от едно пророчество.
Ала се чувстваше като дете, попаднало в плена на сън за безкрайното търсене на познато лице, лицето на мама, която е там някъде, нехаеща за неговата злочестина, и безразлична, ако знаеше, защото това е сърцевината на подобни сънища, сърцевина, разбулваща обичта като нещо гранясало, лъжа, най-дълбоката възможна измяна. Брутен Трана разбираше тези сънища, разбираше слабостта, която разкриваха, макар и да се чувстваше безпомощен пред тях.
Вървеше все напред и напред, най-сетне оставил зад себе си ужасните мигове. Може би беше плакал малко, макар да не можеше да усети сълзите си — сега те бяха едно с морето около него, — но беше ридал беззвучно, толкова, че беше прегракнал. А понякога залиташе, падаше, ръцете му затъваха в тинята и той с усилие се вдигаше отново на крака, бутан от теченията.
Всичко това като че ли продължаваше безкрайно.
Докато нещо не изникна напред в тъмното. Ръбато и тромаво, затрупано от едната страна като че ли с наноси — корабни отломки, клони, такива неща. Брутен Трана се затътри натам, мъчеше се да осмисли това, което вижда.
Къща. Оградена с ниска стена от същия черен камък. Мъртви дървета в двора, с дебели стволове и ниски, израснали от грамади сплетени корени. Лъкатушеща пътека, която водеше към три хлътнали стъпала и вдлъбната тясна врата. От двете страни на входа имаше четвъртити прозорци, затулени с шисти. Отдясно, образувала извит ъгъл, се издигаше ниска тромава кула с плосък покрив. На горния етаж малко прозорче светеше с мътно-жълтеникаво колебливо сияние.
„Къща. На дъното на океана.“
„И някой си е у дома.“
Брутен Трана се озова пред портата, загледан в каменните плочи на пътеката, водеща към стъпалата. Виждаше струите тиня, изригваща от купчините нанос от двете й страни, сякаш гъмжаха от червеи. По-близо до къщата забеляза гъстата зелена слуз, покрила стените. Основното течение, струпало боклука от едната страна, си вършеше работата и в двора — изтръгнало беше с корените едно от мъртвите дървета и беше разнесло тинята под него, беше оставило само голи камънаци. Дървото се беше подпряло на къщата с неподвижните си клони, от които, подети от течението, се полюшваха снопове водорасли.
„Не е това, което търся.“ Разбра го с внезапна увереност. И все пак… погледна още веднъж към кулата и видя как светлината зад прозорчето се отдръпна и изчезна.
Тръгна по пътеката.
Течението тук беше по-свирепо, сякаш се мъчеше да го избута от пътеката, и някакъв инстинкт му подсказа, че ще е лошо, ако падне от нея в този двор. Приведе се ниско и продължи с усилие.
Когато се приближи до стъпалата, течението изведнъж рязко се завъртя и го блъсна в гърдите. Брутен Трана вдигна очи и видя, че вратата се е отворила. А на прага стоеше изключително странна фигура. Висока като Тайст Едур, но тънка като пергамент, сякаш съсухрена. Костенобяла плът, тънка и отпусната, издължено тясно лице, цялото на бръчки. Очите бях светлосиви, обкръжили вертикални зеници.
Мъжът бе облечен в изгнили безцветни коприни, които не скриваха почти нищо, включително многото стави на ръцете, краката и гръдната кост. Необичайно много ребра, няколко по-малки ключици, разположени под другите. Няколкото рехави косъма по нашареното с петна лисо теме се полюшваха като паяжина. В малката си ръка мъжът държеше фенер, в който бе поставен камък — той светеше със златисто сияние.