Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Ах, моята слабост — въздъхна Ашици и подаде бокала на Брутен. Срещна погледа на едура и му намигна. — Зрънцата изтичат, Майко. Гледай да побързаш с решението.
Гигантски юмрук се стовари с грохот в подиума.
— Не ме изнервяй!
Ехото от удара бавно заглъхна.
Килмандарос се наведе още повече и заоглежда сърдито кокалчетата.
— Фигурата… Да, почти се получи. Почти…
— Чувствам се великодушен и предлагам да спрем тези зрънца… за малко — каза Ашици. — За да сме истински домакини на своя нов гост.
Килмандарос вдигна очи и го погледна лукаво.
— Чудесна идея, Ашици.
Махване с ръка, и треперливата светлина на фенера спря трепета си. Всичко се затаи по начин, който Брутен Трана не можеше да определи — в крайна сметка нищо не се беше променило. И все пак в душата си някак разбра, че зрънцата, за които бе споменал Ашици, са времето, неговият ход, неговият безкраен път. С един-единствен жест той просто бе спрял времето.
Поне в тази зала. Със сигурност не и навсякъде. Макар че…
Килмандарос се отпусна с доволна усмивка, малките й очи се спряха на Брутен Трана.
— Виждам. Къщата предусеща.
— Като мимолетни сънища сме за Азата — каза Ашици. — Но макар да сме само мигновени заблуди, както би могло да се определи жалкото ни съществуване, все пак сме полезни за едно-друго.
— Някои от нас се оказваме по-полезни от други — подхвърли презрително Килмандарос. — Цената на този Тайст Едур — тя махна с огромната си мазолеста длан — е доста скромна във всяко отношение.
— Азатът вижда онова, което ние не можем, у всекиго от нас. Може би у всички нас, Майко.
— Мислиш си, че тази къща ще ме пусне, когато тя реши — което е доказателство за наивността ти, Ашици. Дори Азатът не може да ме държи вечно.
— Удивителното е, че изобщо те държи — отвърна Ашици.
Този разговор беше стар между двамата, осъзна Брутен Трана. Вървеше по добре отъпкани коловози.
— Изобщо нямаше да се случи, ако той не беше ме предал — измърмори Килмандарос.
— Ах, Майко. Не изпитвам някаква особена любов към Аномандър Пурейк, но нека тук да сме честни. Той не те предаде. Всъщност ти беше тази, която му скочи в гръб…
— Предчувствах предателството му!
— Аномандър не нарушава думата си, Майко. Никога не го е правил, никога няма да го направи.
— Това го кажи на Оссерк…
— Който също има навика да „предвижда“ предстоящата измяна на Аномандър.
— А Драконъс?
— Какво Драконъс, Майко?
Килмандарос измърмори нещо, но толкова тихо, че Брутен Трана не чу нищо.
— Нашият гост Тайст Едур търси мястото на Имената — каза Ашици.
Брутен Трана се сепна. Да! Истина, която дори не беше знаел до този момент, преди да го каже Ашици. „Мястото на Имената. Имената на Боговете.“
— Ще има неприятност значи. — Килмандарос се размърда притеснено, очите й непрекъснато се връщаха към пръснатите по пода кокалчета. — Трябва да запомни тази къща значи. Пътя — всяка стъпка, трябва да го запомни, иначе ще се скита изгубен за вечни времена. А с него, точно толкова изгубени, колкото са били досега, и имената на всички забравени богове.
— Духът му е силен — заяви Ашици, обърна се към Брутен Трана и се усмихна. — Силен е духът ти. Прощавай — ние често забравяме напълно външния свят, дори когато в редки случаи като този светът се натрапва.
Тайст Едур сви рамене. Главата му се беше замаяла. „Мястото на Имената.“
— Какво ще открия там?
— Той вече забравя — измърмори Килмандарос.
— Пътя — отвърна Ашици. — Повече от това всъщност. Но когато всичко свърши — за тебе, там, — трябва да си спомниш пътя, Брутен Трана, и трябва да го извървиш без трошица съмнение.
— Но, Ашици, през целия си живот не съм извървявал нито един път без трошица съмнение — повече от трошица всъщност…
— Изненадващо — прекъсна го Килмандарос. — За дете на Скабандари…
— Трябва да започна зрънцата отново — заяви изведнъж Ашици. — В реката — фигурата, майко, тя те зове отново.
Тя изруга на някакъв странен език, наведе се и намръщено заоглежда кокалчетата.
— Тук беше. Почти беше тук — толкова близо, така…
В залата отекна тих звън.
Юмрукът отново изтътна в подиума и този път ехото продължи сякаш безкрайно.
При лекото махване на Ашици Брутен Трана изгълта великолепното вино и остави бокала на мраморния плот.
Време беше да си тръгва.
Ашици го изведе в коридора. Последен поглед през открехнатата врата — и едурът видя Килмандарос, на четири крака на пода, зяпнала право в него със смътно проблясващите си очи, досущ самотни умиращи звезди в небесната твърд. Смразен до дълбините на душата си, Брутен Трана откъсна поглед от тях и последва сина на Килмандарос до входната врата.