Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Бяха сдържани досега.
— Не говориш сериозно.
— Орбин, нито един Тайст Едур не е пипнат.
— Защото метежниците не са глупави. Кой смее да се изправи срещу едурската магия? Тъкмо бездействието на местните едури подтикна тълпите към още по-жестоки крайности — и те уверявам, Летур Аникт напълно съзнава този факт.
— Аха, значи ще обвини Тайст Едур за бъркотията. Колко удобно.
— Не съм тук, за да защитавам Фактора, Венит Сатад.
— Да. Тук си, за да се пазариш за живота си.
— Аз, разбира се, ще помогна на Летур Аникт във възстановяването на реда. Но не съм убеден, че ще успее, и няма да си хвърля хората на вятъра.
— Всъщност ще направиш точно това.
Очите на Орбин се разшириха. Пот течеше на вадички по лицето му. Дрехите бяха полепнали на мокри петна по тлъстините отдолу.
— Търсачо на истината — продължи Венит Сатад, — Патриотистите надживяха своята полезност, освен една последна, най-благородна саможертва. Да станат фокус на народния гняв. Чувал съм, че в Дрийн съществува обичай, нещо свързано със сезона на бурите и правенето на „рибари от водорасли“ — кукли в естествен ръст с раковини за очи, облечени в стари дрехи и прочие. Пускат ги на малки лодки, за да отбележат раждането на сезона, мисля. Жертвен дар за старите морски господари — за да удавят бурите. Странен и не кой знае колко кръвожаден, като повечето стари обичаи. Патриотистите, Орбин, трябва да станат „рибарите от водорасли“ на Дрийн. Ние сме в сезон на бури и жертви са необходими.
Търсача на истината облиза устни и прошепна:
— А с мен какво?
— А, точно този пазарлък още не е довършен.
— Разбирам.
— Надявам се.
— Венит Сатад, моите агенти… има жени, съпрузи, деца…
— Да, сигурен съм, че има. Точно както имаше жени, съпрузи и деца на всички онези щастливо задържани, изтезавани и убивани все в името на личната финансова изгода. Народът, Орбин, разбира от поправяне на неравновесието.
— Това е по настояване на Раутос Хиванар…
— Моят господар оставя подробностите на мен. Уважава доказаната ми… ефикасност. Въпреки че властта, която представлява, предоставя някои привилегии, рядко прибягвам открито до тях. С което искам да кажа, че рядко го намирам за нужно. Ти каза, че ме познаваш, Търсачо на истината, нали?
— Познавам те, Венит Сатад, като човека, който намери убиеца на Джерун Еберикт и отпрати онзи полукръвен със сандък, пълен с монети. Познавам те като убиеца на сто мъже и жени буквално на всяко обществено ниво и, колкото и добре да са защитени, те умират, а ти излизаш непокътнат, с неизвестна самоличност…
— Освен за теб, изглежда.
— Натъкнах се на тайния ти живот преди много години, Венит Сатад. И съм проследил кариерата ти не само в границите на империята, но и в многото консулства и посолства, където твоите… умения… са били необходими. За да наложат ледерийските интереси. Аз съм твой голям почитател, Венит Сатад.
— Но сега се опитваш да хвърлиш монетата на знанието си, за да откупиш живота си. Разбираш ли риска?
— Какъв избор имам? Като ти казвам какво знам, ти казвам също, че не храня никакви илюзии — знам защо си тук и какво трябва да направиш. Всъщност единствената ми изненада е, че на Раутос Хиванар му трябваше толкова време, докато реши да те изпрати. Всъщност може да се окаже, че си дошъл твърде късно, Венит Сатад.
При тези думи Венит кимна сдържано. Орбин Търсача на истината беше опасен човек. Но засега — все още полезен. Както, уви, беше и Летур Аникт. Но подобни неща се променяха от ден на ден, понякога — от миг на миг. „Твърде късно. Глупако Орбин, дори ти си нямаш точна представа колко вярно е това твърдение — твърде късно.“
„Техол Бедикт изигра малка игра веднъж, за да види как би могло да се получи. Но този път — с онзи негов проклет слуга — изигра игра в почти невъобразими мащаби.“
„А аз съм Венит Сатад. Длъжник, роден от Длъжници, най-опитният роб и убиец на Раутос Хиванар, и ти, Техол Бедикт — и ти, Бъг — няма нужда да се боите от мен.“
„Свалете кучите синове. До един. Свалете ги всички.“
Орбин Търсача на истината, изглежда, видя нещо в изражението му, защото всичкият цвят се изцеди от кръглото му, плувнало в пот лице.
На Венит Сатад му стана забавно. „Истина ли откри, Орбин?“
Разпръснатите от двете страни на тъмния фронт на бурята сиви облаци се плъзгаха по небето и влачеха след себе си пелени от дъжд. Равнините зеленееха. На билото на близкия хълм лежеше труп на див бедерин, набързо изкормен, след като бе умрял от удар на мълния. Краката му стърчаха във въздуха, на единия рог бе кацнала мокра врана. Червата се бяха изсипали по склона и Брол Хандар сви отвратено устни, докато подминаваше с конния си отряд.