Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Преди два дни бяха разтурили една такава грамада и намериха във вътрешността й… много малко. Плосък камък, върху който бе положено разцепено парче сухо дърво — попаднало като че ли случайно тук, но Биват знаеше, че не е така. Помнеше много добре, отпреди много време, на северните брегове, в ден, в който бурните вълни се разбиваха в брега, ред бойни канута с остри носове — а дървото, дървото беше като това в центъра на тази каменна грамада насред Оул’дан.
Застанала сега пред тази грамада, докато зората се опитваше да изпълзи по небето и сивите пелени на дъжда биеха, тя вдигна очи. И го видя. По-тъмносиво на сивия фон, фигура с очертания на мъж, но огромна, на двайсет-трийсет крачки от нея. Самотна, смълчана, гледаше я. Кръвта й изстина и дъждът изведнъж стана студен като пръските на онези свирепи вълни на северния бряг.
Порив на вятъра замъти гледката. В следващия миг фигурата беше изчезнала.
Мразът, уви, не я остави: усещането за преценяващия, почти нечовешки поглед — също.
Призрак. Фигура, изваяна от собствения й ум, трик на дъжда, вятъра и колебливото раждане на утрото. „Но не, той беше тук. Гледаше ме. Създателят на каменните олтари.“
„Червената маска. Аз самата. Оулите и ледериите, и Тайст Едур, тук, в битка на тази равнина. Дали сме сами в тази смъртоносна игра? Дали ни гледат само лешоядите, койотите и антилопите, ден след ден?“
„Не сме сами.“
Тази мисъл я уплаши дълбоко, детински — страх, породен в един ум твърде млад, за да може да отхвърли каквото и да е, било то в сънища и кошмари или в ужаса пред всичко, което завинаги ще остане непонятно. Не се чувстваше по-различно в този момент.
„Бяха хиляди. Как са могли да се скрият тогава? Как са могли да се крият толкова дълго, през цялото това време, невидими за нас, невидими за оулите?“
„Освен ако Червената маска не знае. И сега, в съюз с дошлите от морето чужденци, ни готви засада. Унищожението ни.“
Права беше да се страхува.
Щеше да има само още едно сражение. На нито една от двете страни не бяха останали сили за повече от това. А без ужасяващата дарба, проявена от магоубиеца, ледерийската магия щеше да постигне победа. Съгледвачът на Брол Хандар се беше върнал с изумителната вест, че Червената маска е отвел народа си в К’юсон Тапи, а на плоското дъно на пресъхналото море нищо не можеше да осуети магията. „Червената маска налага развръзката. Сблъскаме ли се на К’юсон Тапи, съдбите ни ще се решат. Никакво бягане повече, никакви засади — дори онези Кечра няма къде да се крият.“
„Блудни, чуй ме, моля те. Ако наистина си богът на ледериите, не ни поднасяй изненада в този ден. Моля те. Дай ни победа.“
Колоната продължаваше към древния бряг на мъртвото море. На хоризонта напред се трупаха облаци — дъждът сигурно вече пердашеше по пресъхналото, покрито със сол глинесто дъно. Щяха да се бият в тресавище, където конницата щеше да е безполезна, където никой кон нямаше да е достатъчно бърз, за да надбяга вълната от смъртоносна магия. И щяха да се бият, докато едната страна не остане сама, спечелила победата.
Скоро щеше да се свърши. Да се свърши всичко.
Следобеда Червената маска накара хората си да бързат по дъното на пресъхналото море, пред дъждовните облаци. Левга, после втора под изпепеляващото слънце. Въздухът бе натежал от идващата буря. След това заповяда да спрат, но действията не спряха и Ток Анастер гледаше, объркан в началото, след това в почуда, а накрая — с възхита как оулските воини оставиха оръжията, смъкнаха броните си и се включиха със старците и всички останали да измъкнат от фургоните шатри и всякакво парче кожа, което можеха да намерят.
Самите фургони след това също бяха разглобени, разгънаха кожи и платнища, забиха колове, построиха дървени пътеки — всичките водеха към единствената поставена в центъра неразглобена долница на фургон: беше издигната на колони от снопове копия като платформа.
Платнищата и кожите бяха изпънати в редици, с карета зад всеки ред и свързани с плетени от тръстика стени, като колиби. Но тази нощ никой нямаше да спи под тях. Не, всичко, което издигаха тук, служеше само за едно — за предстоящата битка. Последната битка.
Червената маска беше избрал отбрана. Подканваше Биват да влезе в бой с него, а за да го направят, ледериите и Тайст Едур трябваше да дойдат по открития терен — Ток седеше на коня, гледаше трескавите приготовления и от време на време хвърляше поглед на северозапад, към приближаващите се буреносни облаци — по открития терен, който щеше да се превърне в море от кал.