Вихърът на Жътваря

„Но не единствените.“

По пътя си намираха чудновати каменни грамади с изрисувани в бяло грозни лица, а в цепнатините и пукнатините им имаше странни жертвени дарове — туфи вълча козина, зъби, бивни от някакъв непознат звяр и разклонени рога със странни драскулки по тях. Не бяха на оулите — дори оулските съгледвачи в армията на Биват не бяха виждали досега такива неща.

Някакъв скитнически народ от западните пустини навярно, но когато Брол го подхвърли, Атри-Преда само поклати глава. „Тя знае нещо. Поредната й проклета тайна.“

Най-сетне излязоха от дъжда. Пекна слънце, замириса на лишей и мъх.

Широката ивица разкаляна пръст се падаше вдясно от тях. Да се доближиш до нея означаваше да те удари вонята на животинска тор и човешки изпражнения, миризма, която Брол Хандар бе започнал да свързва с отчаянието. „Водим своите войни и оставяме след себе си вонята на страдание и разруха. Тези равнини са необятни, нали? Какво лошо, ако просто бяхме оставили оулите на мира? И край на тази непрестанна разпра за територия — Бащата Сянка знае, никой от нас всъщност не я притежава. Наша е само играта на притежаване, не и камъните и пръстта, тревите и съществата, газещи по повърхността в жалката си борба за оцеляване.“

„Пада мълния. Див бедерин е поразен и се пръсва, сякаш самият живот е твърде тежко бреме, за да се понесе.“

„Светът е достатъчно суров. Не са му нужни преднамерените ни жестокости. Нашето тържество на злобата.“

Съгледвачът му се връщаше в галоп. Брол Хандар вдигна ръка, за да спре отряда си.

Младият воин дръпна юздите пред него с впечатляващо изящество.

— Надзорник, те са на К’юсон Тапи. Не са го заобиколили, сър — хванахме ги!

К’юсон Тапи, име, което можеше да се намери само на най-старите ледерийски карти; самите думи бяха толкова архаични, че дори значението им беше неизвестно. Дъното на пресъхнало вътрешно море или огромно солено езеро. Плоско, без никакво възвишение или друг особен белег на левги околовръст — или така поне сочеха картите.

— Колко още път има до този К’юсон Тапи?

Съгледвачът погледна към небето, присвил очи към слънцето на запад.

— Можем да стигнем преди залез-слънце.

— А оулите?

— Те бяха на по-малко от левга от старата брегова линия, Надзорник. Там, където отиват, няма никакъв фураж — стадата са обречени, както и самите оули.

— Дъждът стигнал ли е до К’юсон Тапи?

— Още не, но ще стигне, а глината ще стане на кал — големите фургони ще са безполезни срещу нас.

„Както и двете конници, нашата и тяхната, бас държа.“

— Върни се назад по колоната — нареди Брол Хандар — и докладвай на Атри-Преда. Ще я изчакаме при старата брегова линия.

Младият едур отдаде чест по ледерийски — бързо беше усвоил тези неща, да — и пришпори коня си.

„Червена маско, какво си замислил пък сега?“