Вихърът на Жътваря

Кули и мостове, тънки като скелет, и никакви следи от насочващи ръце, от разум или съсредоточена воля. Тези съоръжения, извисени към тъй смътно проникващата светлина, бяха напълно естествени, с груби очертания и сурови в костеното си изящество. Да обикаляш изтънените им подножия означаваше да надмогнеш всякакво чувство за пропорция, за начина, по който уж трябва да изглежда светът. Нямаше никакъв въздух, само вода. Нямаше истинска светлина, само сиянието на някакъв неестествен дар на духовен взор. Взор, който разбулваше тези кули и арки, толкова високи, тъй тънки, че сякаш всеки миг щяха да се срутят в свирепите вихрени течения.

Брутен Трана, изтръгнал се от плътта и костите, приютявали цялото му съществувание, крачеше объркан и сам по дъно на океан. Не беше очаквал това. Виденията и пророчествата ги бяха подвели. Подвели бяха Ханан Мосаг, по-точно. Брутен бе подозирал, че това пътуване ще го отведе в някое странно, непредвидено място, свят на митове може би. Свят, заселен от богове и демони, от стражи, бранещи с безсмъртна непоклатимост отдавна мъртви владения.

„Където слънчевата светлина не ще достигне.“ Паметта му сигурно не беше съвършена, но това бе същината на тъмното пророчество. А той бе само един воин Тайст Едур — воин, лишен сега от плът, независимо от онова, което духът настояваше в упоритата си неотстъпчива самозаблуда.

Ето, че вървеше тук и можеше да погледне надолу и да види краката си, тялото си. Можеше да посегне и да докосне лицето си, да опипа косата си — развързана и разлюляна от течението като сноп водорасли. Можеше да усети студа на водата, да усети дори огромното налягане, което го притискаше в този тъмен свят. Но никакви пътеки нямаше, никакъв път, никаква видима диря, която да обикаля около тези каменни арки и кули.

Изгнило дърво от корабни греди се пръскаше на облаци под краката му. Смачкани нитове се обръщаха. Парчета като че ли от кости подскачаха и се въртяха по тинестото дъно, разнасяни от теченията. Разпадането сякаш бе проклятието на този свят, на всички светове. Всичко чупливо, всичко податливо пропадаше към място на сетен покой, изгубено в мрака, и това важеше не само за корабите и живота на тях. Китове, денрабъ, най-дребните рачета. Планове, кроежи и величави замисли. Любов, вяра и чест. Амбиция, похот и злост. Можеше да се пресегне и да гребне в шепите си всичко това, да гледа как го издърпва водата, как го подхвърля във вихрена мигновена пътека на бляскаво тържество — и как то чезне отново.