Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Бяха в намален състав, разбира се. Твърде много от тях бяха тръгнали с Биват в кампанията срещу оулите. И се бяха държали нагло, окуражени от столетния опит. И тази наглост ги бе заслепила за ставащото навън, за това, което предстоеше да стане.
Единствената подробност, която оставаше с Венит Сатад, заседнала като треска в забрала плът и която никакво количество вино не можеше да отмие, бе това, което се случи на пребиваващите в града Тайст Едур.
Нищо.
Тълпите ги бяха оставили на мира. Изумително, необяснимо. Плашещо.
Не, вместо това над петстотин озверели граждани бяха щурмували имението на Летур Аникт. Разбира се, личната охрана на Фактора бе само от елитни бойци — наети от всяка ледерийска част, отсядала в Дрийн — и тълпата беше отблъсната. Разправяха, че труповете лежали на купове пред стените на имението.
Летур Аникт се беше върнал в Дрийн два дни по-рано и Венит Сатад подозираше, че Факторът е бил неподготвен за внезапния тайфун точно толкова, колкото и гарнизонът. В отсъствието на Надзорника Брол Хандар Летур управляваше града и прилежащия му район. Каквито и донесения да му бяха предоставили агентите при завръщането му, щяха да са изпълнени със страхове, но без нищо конкретно — от онзи тип информация, която Летур ненавиждаше и щеше да отхвърли с пренебрежение. Освен това от Патриотистите се очакваше да се грижат за такива неща с непрекъснатата си кампания на терор. Малко повече арести, изчезвалия на изтъкнати фигури, конфискация на имущества.
Разбира се, Раутос Хиванар, неговият господар, бе забелязал признаците на предстоящия хаос. Тираничният контрол зависеше от множество често несвързани сили, покриващи широкия диапазон от мърморене до открита ярост. Усещането за власт трябваше да е убедително, за да създаде и поддържа илюзията за всезнание. Това поне Инвигилатор Карос Инвиктад го разбираше, но мерзавецът в червените коприни така и не можеше да схване, че съществуват прагове и да ги прекрачиш — с още по-големи прояви на жестокост, с параноя и страх, и с все по-нарастваща трескавост — означава да разбиеш тази илюзия.
В един момент, колкото и репресивен да е режимът, гражданството ще започне да разбира огромната сила, която има в ръцете си. Безимотните, Длъжниците, измъчените средни класи. Накратко — хилядите жертви. Тираничната власт не е повратлива и срещу сто хиляди непокорни граждани няма никакъв шанс.
Прагът този път се оказа точно онова, от което Раутос Хиванар се бе опасявал. Натискът на една срутваща се, пренатоварена икономика. Недостигът на пари, съкрушителната тежест на огромни, все по-нарастващи дългове, внезапно възникналата невъзможност да се плаща за каквото и да било. Патриотистите можеха да вадят ножове, мечове, можеха да размахват дебелите сопи, но срещу отчайващия глад и усещането за неизбежна гибел все едно размахваха тръстики на вятъра.
Пред лицето на всичко това Тайст Едур бяха безнадеждни. Объркани, неразбиращи и изцяло неподготвени. „Освен ако техният отговор не се окаже избиването. Поголовно.“
Поредното сляпо петно на Карос Инвиктад. Презрението на Инвигилатора към Тайст Едур като нищо можеше да се окаже самоубийствено. Императорът им не можеше да бъде убит. Техните К’риснан можеха да отприщят магия, която да погълне всеки ледериец в империята. А глупакът бе решил да ги удари с кампания от арести?
Не, Патриотистите бяха полезни. Всъщност за известно време — доста полезни. Но…
— Венит Сатад, добре дошъл в Дрийн.
Без да вдига очи, Венит махна с ръка, докато с другата се пресягаше за бутилката вино.
— Намери си стол, Орбин Търсачо на истината. — Вдигна за миг очи и го изгледа. — Тъкмо мислех за тебе.
Едрият омразен мъж се усмихна.
— За мен е чест. В смисъл, ако мислите ти са били конкретно за мен. Ако обаче са били за Патриотистите, подозирам, че „чест“ би била неподходяща дума.
Собственикът се мъчеше да домъкне още един стол до масата, но беше явно, че онова, което е причинило куцането му, доста го боли. Венит Сатад остави бутилката, стана и отиде да му помогне.
— Най-покорни извинения, милостиви господине — изохка старецът. Лицето му беше пребледняло, капчици пот бяха избили по горната му устна. — Паднах снощи и…
— Лошо трябва да е било. Хайде, оставете стола на мен и ни намерете още една здрава бутилка вино — ако можете.
— Много съм ви задължен, сър.
Зачуден откъде ли е намерил старецът този здрав дъбов трапезен стол — достатъчно голям, за да побере туловището на Орбин, — Венит Сатад го задърпа по тротоара и го постави срещу своя, с масата помежду им, след което седна отново.