Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Стискаше клепачи и се свиваше, свиваше, изгърбен като костенурка.
Когато отвори щедро леещи сълзи очи, вече знаеше, че каквото и да се е случило преди малко — то бе свършило.
Тишината, в която малкият водопад бучеше с предпубертетна сериозност, шумяха клони и посвирваше вятър — тази тишина сега му се струваше друга. Нещо в нея отсъстваше. Нещо подобно на сол в супа. Или някаква невиждана подправка, веднъж само вкусена, но останала да липсва на езика, здраво вкопчена в паметта и гъделичкаща със спомена за себе си…
Северин се изправи и поизтупа разсеяно и небрежно.
Върху ретината му още играеха червени и зелени петна, но успя да различи, че Искра и чудатия ѝ приятел ги няма пред водопада.
Детективът пристъпи от крак на крак и неуверено тръгна към вирчето, в което — кой ли знае колко десетилетия — се оглеждаше все тъй върбата.
Над облечената в камъш и папури рекичка космати облаци ту забулваха, ту разголваха част от Витошката гърбина. В инакво време мястото би било навярно много красиво, ала не това накара детектива дълго да мига пред себе си.
Гледката се поклащаше, сякаш бе прожектирана върху ветреещ се леко чаршаф. Във въздуха пробягваха концентрични вълнички, събираха се в точка и за миг блясваха синкаво-слепящи светулки.
Северин се опита да покрие главата си с шлифера, издуван от засилващия се вятър, който с хъс забрули дърветата.
Сведе очи надолу.
В размекнатата земя личаха следите на двамцата симпатяги, заради които Севериновите крака замръзваха в тънките мокасини, а лактите тръпнеха.
Нейните — от маратонки „Адидас“, и то доста стари.
Неговите — кубинки, изтърквани вероятно още от съветската война в Афганистан.
Бавно и с приклякване детективът тръгна по тях, успоредно на брега на вира. Тъмната вода носеше мъртви листа и пяна. По дъното се виждаха огладени от слоя тиня камъни.
Не само студът и вятърът го накараха да изтръпне, усетил лед в гръбнака.
Земята ставаше все по-кална и все по-мека.
Но пък следите оставяха все по-плитка и трудна за различаване диря.
Докато накрая не изчезваха там, където Северин затъна до глезените в калта.
Наоколо нямаше къде да се иде, без по пръстта да остане поне някакъв отпечатък. Нямаше накъде и да се отскочи. Чакълест склон със затревена козирка предлагаше здрава опора, но той отстоеше на десетина метра от мястото, където следите просто изчезваха.
Просто изчезваха.
Северин си каза, че му е повече от достатъчно.
С мъка измъкна крака от калта и тръгна обратно, полюшвайки се като паток.
Неусетно за себе си, той ускоряваше крачка, а накрая даже побягна.
При един от завоите на пътечката, над някаква стръмнина към мъничко блато, той се хвана за кората на дебела топола, за да не падне и… с цялата си набрана скорост се блъсна в изникнал, сякаш от самото дърво, човек!
Стреснат вик излетя от гърлото като скимтене — ударът бе изкарал всичкия въздух на детектива. Като че бе връхлетял на самото дърво, а не върху тялото на човека.
Който никак не изглеждаше изненадан.
Северин за секунда го припозна, но червенокосият момък пред него въобще не приличаше на Приятеля. Може би само с втренчените си немигащи очи с жълтеникави ириси. Лицето му бе поразено от някаква кожна болест, сивкави бръчки създаваха илюзията за змийска кожа. Детективът замръзна.
Жълтоокият не бе помръднал и милиметър, сякаш имаше корени. Беше поне с една педя над ръста на Северин, но минимум петнайсет кила по-лек от него, почти кльощав. Дълъг сив шлифер висеше като на закачалка на иначе широките му рамене.
С отворена уста Северин поемаше големи порции въздух.
— Из-хви-нете — изпръхтя той и понечи да го заобиколи.
Онзи не се отмести и детективът отново се бутна лекичко в него.
Момъкът беше непоклатим. Във всеки случай кокалите на тоя тип бяха корави като арматурно желязо от най-дебелата марка. Северин се втренчи в краката му, почти готов да ги види зациментирани поне до глезените.
Нищо подобно. Изпод шлифера се подаваха крачолите на новички мастиленосини дънки и също толкова чистички маратонки. Все едно още миришеха на магазин.
— Про-хрох-щавайте! Бързам! Бихте ли се отместили от пътя ми, моля!
Кльощавият мълчеше. Стоеше като вкопан, бръкнал дълбоко в джобовете на връхната дреха. Изучаваше детектива, сякаш преценяваше нещо. Раздразнението на Северин отстъпи място на смътна тревога — стори му се, че в топазените очи на отсрещния се разтягат и свиват две тесни вертикални зеници…