Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Всъщност Ранд искрено се изненада, че този човек все още е тук. Поне половината фургонджии, влезли с него в Пустошта, се бяха измъкнали, след като прекосиха Драконовата стена, заместени от кайриенски бежанци, които Ранд беше подбрал лично, за да е сигурен, че не са от породата на Кадийр. Всяка сутрин очакваше да научи, че този тип също е избягал, особено след като Изендре се беше измъкнала. Девите за малко щяха да разнебитят фургоните, за да я намерят, докато Кадийр сновеше около тях, триейки пот с три кърпи наведнъж. Изобщо нямаше да съжалява, ако Кадийр успееше да се изниже някоя нощ. Айилците дори бяха получили заповед да не му пречат, стига да не се опита да отмъкне някой от скъпоценните фургони на Моарейн. С всеки ден ставаше все по-очевидно, че товарите им за нея са истинско съкровище, и на Ранд не му се искаше да разбере, че е изгубила част от него.
Той се озърна през рамо, но Ашмодеан гледаше право напред, без изобщо да обръща внимание на фургоните. Той твърдеше, че не бил имал никакъв контакт с Кадийр, откакто Ранд го бе пленил, и Ранд допускаше, че е така. Търговецът със сигурност никога не напускаше фургоните и айилските стражи не го изпускаха от очи, освен когато се криеше в своя.
Без да мисли, Ранд почти спря срещу фургоните. Разбира се, Моарейн можеше да поиска да го придружи в Кайриен; колкото и да беше натъпкала главата му, винаги изглеждаше готова да намери място за още нещо, а точно сега той можеше да изтърпи присъствието и съвета й. Но тя само го изгледа продължително и отново се обърна към фургона.
Намръщен, той отново смуши пъструшкото. Толкова по-добре, че му напомни, че си има други овци за стригане, за които не е нужно да знае. Беше станал твърде доверчив. Най-добре беше да внимава с нея не по-малко, отколкото с Ашмодеан.
„Не се доверявай на никого“ — помисли си той мрачно. Не можа да реши дали мисълта принадлежеше на Луз Терин, или си беше негова, но това едва ли имаше значение. Всеки си имаше някакви свои цели, свои намерения. Най-добре беше наистина да не се доверява напълно никому, освен на себе си. Но след като в ума му се просмукваше мисълта и на един друг мъж, доколко можеше да разчита и на себе си?
Лешояди изпълваха небето и пляскаха по земята сред рояци бръмчащи мухи, грачеха дрезгаво на лъскавите врани и се мъчеха да наложат правата си над мъртвите. Там, където айилци прекосяваха голите хълмове да извлекат телата на своите съсечени другари, птиците отскачаха тромаво настрана, грачеха възмутено и отново се укротяваха, щом двуногите се отдалечаха на няколко крачки. Лешоядите, враните и облаците мухи не можеха да затъмнят яркото слънце, но така изглеждаше.
Със свит стомах, мъчейки се да не гледа, Ранд сръга Джейде-ен още по-бързо. Авиенда отново се притисна в гърба му и Девите се затичаха. Никой не възрази и той не мислеше, че е само защото айилците можеха да издържат на такава скорост с часове. Дори Ашмодеан изглеждаше пребледнял. Лицето на Певин си остана безизразно, въпреки че яркото знаме, плющящо над главата му, изглеждаше като нелепа подигравка на това място.
Това, което се простираше напред, не беше много по-добро. Ранд помнеше Предвратието като един гигантски бръмчащ пчелен кошер, като заплетен заешки лабиринт от улички, изпълнени с шумотевица и колорит. Сега то представляваше широка ивица пепел пред ръбестите крепостни стени на Кайриен. Обгорени греди, налудничаво струпани върху каменни основи. По някой стол, лежащ насред прашната улицата, странно как недокоснат от огъня, набързо стъкмен вързоп, захвърлен от някой беглец, парцалена кукла — всякакви вещи, чието присъствие само подчертаваше опустошението.
Ветрове развяваха знамената по градските кули и по стените — Дракон, изпъкващ в своето пурпурно златисто на бяло поле тук, белите Полумесеци на Тийр върху червено-златист фон там. Средната част на Джангайските порти беше широко разтворена — трите високи арки в сивия камък се охраняваха от тайренски войници. Част от тях бяха на коне, но повечето — спешени, и разноцветните ивици на широките ръкави на камизолите им показваха, че са поданици на различни лордове.
Макар в града да бяха известени, че битката е спечелена и че за спасяването му са се притекли айилски съюзници, появата на петстотин Фар Дарейз Май предизвика известен смут. Ръце посегнаха колебливо към дръжките на мечовете, стиснаха копия и дългите пики. Част от войниците дори пристъпиха, готови да затворят портите. Командирът им, изправен на стремената и заслонил очи срещу слънцето, оглеждаше пурпурното знаме. И по-точно самия Ранд.