Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Гласът на Феар Сенгар дойде някъде от тъмното над тях.
— Пусни я, Удинаас. Това, което усещаш на тила си, е върхът на меча ми — и да, вадичката е от собствената ти кръв. Аквиторът е сгодена за Трул Сенгар. Тя е под моята закрила. Пусни я веднага или умри.
Ръката, стиснала гърлото й, се отпусна, вдигна се…
А едната ръка на Феар Сенгар стисна роба за косата, дръпна го назад, запокити го на земята, мечът се вдигна…
— Не! — изпищя Серен Педак, изпълзя и се хвърли върху тялото на Удинаас. — Не, Феар! Не го докосвай!
— Аквитор…
Другите се разбудиха, започнаха да стават.
— Не го наранявай! — „Достатъчно го раних тази нощ.“ — Феар Сенгар… Удинаас имаше право… — „О, Блудния да ме спаси дано.“ — Имаше това право — повтори с раздрано от първия писък гърло. — Аз… чуй, недей, Феар, не разбираш… Аз… направих нещо. Нещо ужасно. Моля те… — Вече се беше вдигнала и седеше, говореше на всички: — Моля те. Вината е моя.
Удинаас я избута от себе си, стана и каза:
— Направи го отново ден, Силхас Руин.
— Нощта…
— Направи го отново ден, проклет да си! Стига сън — да тръгваме. Веднага!
За изумление на Серен Педак небето започна отново да изсветлява. „Какво? Как?“
Удинаас се мъчеше да прибере постелката си, тъпчеше я в пътната си торба. Серен видя по лицето му сълзи.
„О, какво направих. Удинаас…“
— Твърде много разбираш — подхвърли Клип с вечния си весел и безгрижен тон. — Чу ли ме, Удинаас?
— Майната ти — измърмори робът.
— Остави го, Клип — намеси се Силхас Руин. — Той е само едно дете сред нас. И ще си играе детските си игри.
Пепел се сипеше, да погребе душата й. Серен Педак извърна глава. „Не, детето съм аз. Все още. Винаги.“
„Удинаас…“
На десетина крачки от тях Кетъл седеше, свила крачета до гърдите си, и държеше за ръце Уидър, призрака на един Андий, и нито топлина, нито студ имаше в този жест. Беше се вторачила в тях, докато светлината бавно изгряваше, за да започне нов ден.
— Какви неща си правят — прошепна момичето.
Уидър стисна малките й длани в шепите си.
— Да живееш е това, дете.
И Серен помисли за това. За думите на призрака, за умората в гласа му. И кимна.
„Да. Да живееш е това.“
И всичко, което знаеше, сякаш стана малко по-поносимо.
Лютата миризма на стар дим тежеше във въздуха по осеяните със смет улици на Дрийн. Черни петна сажди красяха стените на сградите. Натрошени грънци се бяха пръснали навсякъде, все едно предната нощ от небето бяха валели гледжосани чирепи. Оцапани с кръв парцали, разпрани остатъци от ризи и туники почерняваха под жаркото слънце. Точно пред самотната маса, на която седеше Венит Сатад, хаосът от метежа, избухнал предната нощ, се виждаше навсякъде.
Собственикът на малката пивница изкуцука от дупката, служеща за кухня и склад, с очукан поднос с поредната прашна бутилка вино от Блуроуз. Слисаният поглед в очите на стареца все още не си беше отишъл и придаваше някаква странна механичност на движенията му, докато поставяше бутилката на масата на Венит Сатад.
Малкото хора, минали по тротоара тази сутрин, спираха до един боязливия си ход и зяпваха Венит — не защото беше с нещо забележителен или натрапчив, а защото със седенето си тук, над лека закуска и скъпо вино, слугата на Раутос Хиванар предлагаше сцена на градско спокойствие. Тази сцена ту жегваше, ту слисваше хората, преживели хаоса на предната нощ, подпален сякаш от собствената й лудост.
Сто версии кръжаха около началото на безредиците. Арест на лихвар. Надписване на сметка — и спорът излязъл от контрол. Внезапно възникнала оскъдица на едно или друго на пазара. Двама шпиони Патриотисти набили някого, а после ги почнали двайсетина зяпачи. Може би нито едно от тези неща не се беше случило. Може би се бяха случили всички.
Бунтът беше помел половината пазар от тази страна на града. След това се беше разраснал в бедняшките квартали северозападно от пристанището, където, ако се съдеше по дима, се бе разбушувал неудържимо.
Гарнизонът, пратен по улиците, за да проведе брутална умиротворителна кампания, отначало действаше слепешката, но постепенно се съсредоточи в дивашки щурм срещу най-бедните хора в Дрийн. Понякога в миналото бедните — като истински жертви — лесно биваха сплашвани с по десетина-двайсет пукнати глави. Но не и този път. Този път им беше писнало и дадоха отпор.
В утринния въздух Венит Сатад все още можеше да помирише потреса — миризма по-рязка от тази на пушека, по-студена от всеки кървав вързоп, в който все още може да се намерят късове човешка плът — потреса на стражите, които пищяха от смъртоносните рани, на облечените в броня биячи, сгащени по ъглите и разкъсани от озверелите тълпи. Потреса, най-сетне, от позорното оттегляне на градския гарнизон в казармите.