Ковачница на мрак

— Всеки търси отговор на извършените престъпления — каза Емрал. — Всеки говори за война, но никаква армия не се събира.

— Чакаме легиона Хуст — каза Силхас, без да спира да крачи. — Междувременно ръцете ми се разраниха да бия по упорството на моя брат и с всяка крачка тази стая става все по-малка, а с нея Цитаделата — и всъщност цял Карканас. В ума ми, висша жрице, дори Куралд Галайн се свива в прегръдката на сянка.

— Трябва да намерим своята издръжливост — отвърна тя.

Аномандър изсумтя и рече:

— Ще търсите цяла вечност за това, висша жрице, в пушека на мрака. — Най-сетне я погледна изпод вежди. — Тя иска да ме види сега? Предлага ли най-сетне костите на тази вяра и ако да, каква същина е вложила в създаването? Желязо ли ще ни покаже този скелет, или крехка тръстика? А плътта, която вие предлагате за одежда, Емрал Ланеар? Вечно мека и вечно податлива като възглавниците и коприните на ложето ви, но в акт, лишен от любов, всички ние сме унизени.

Тя трепна.

— Ще призная, милорд, че превърнахме чувствената страст в нещо долно.

— Майка Тъма е свободна да се отдава на капризите си — отвърна Аномандър и махна небрежно с ръка. — Простете, висша жрице. Във всеки век идва време, когато всякаква деликатност изчезва, всички була се раздират и мъже и жени заговарят нагли истини. С такива дръзки изявления се оказваме разделени и пропастта между нас се разширява с всеки ден.

— Описваш гражданска война в самата й същност — изръмжа Силхас. — Тя вече ни сполетя, братко. Но времето за философия отмина. Ако изобщо може да се твърди, че има полза от нея в което и да е време. Ако ясният ти поглед се рее над всяко течение, ставаш сляп за гибелния устрем на реката. Стига анализи, Аномандър. Извади най-сетне този зле наречен, но праведен меч.

— Направя ли го, Силхас, разкъсвам онова, което остава между мен и Андарист.

— Тогава го намери и го поправи!

— Той ще настоява на своята скръб, Силхас, докато аз държа на възмездието. Всеки от нас направи своето изявление и виж как расте зейналата помежду ни пропаст. Висша жрице, помолих ви за прошка и съм смирен в тази своя молба. Изглежда, всички сме затънали в своите капризи засега. Андарист и неговото чувство за вина, Силхас и неговото нетърпение, а аз… е… иска да ме види веднага, казахте?

Емрал изгледа Първия син.

— Разбира се, че ви е простено, Аномандър. Самият въздух, който дишаме, е изпълнен със смут. Да, иска да ви види веднага.

— Би трябвало да съм зарадван. — Аномандър отново заби намръщен поглед в пода пред ботушите си. — Би трябвало да скоча припряно и да затичам да подновя познанството ни, и да се вкопча в очакването за напътствие от нашата богиня. Какво тогава ме задържа тук, освен предчувствието за ново разочарование, след като тя предлага несъщественото, макар и само за да види смута ми, и как трябва да тълкувам изражението й? Трябва ли отново да понеса отчуждението й, или погледът й ще бъде развеселен от моята злочестина? Тази наша богиня притъпява гнева ми, когато отказва да назове своя враг.