Ковачница на мрак

— Кожата ми ще стане ли черна?

— Да, освен ако не избереш пътя на Отреклите се, предполагам.

— Бих искал да имам цвета на лорд Аномандър.

— Тогава Нощта ще те намери, Орфантал.

— В дома Корлас, милейди, всички ли са умрели? Имах приятел там, едно момче, което се грижеше за конете.

Тя го изгледа и не отвърна веднага.

Подкараха по широкия мост и тропотът на копитата по каменните плочи изведнъж зазвуча кухо. Орфантал долови мириса на реката, влажен и някак смътно застоял. Накара го да си помисли за скръбни богове.

— Не знам — отрони Хиш Тула. — Малко е оцеляло от огъня.

— Е, беше ми приятел, но това отмина. Радвам се, че мама не беше там обаче.

— Орфантал, скръбта е трудно нещо, а ти вече си преживял много. Бъди търпелив със себе си. Животът има плътност и тъгата е втъкана в нея.

— Вие тъжна ли сте, милейди?

— Ще намериш равновесие. Малцина могат да предскажат кога идва отговорът на тъгата, но все пак идва с времето и ти ще се научиш да цениш насладата като дар, какъвто тя е всъщност. Това, което никога не трябва да очакваш, Орфантал, е безкрайна радост, защото тя не съществува. Твърде много хора се домогват към непостижимото и тази гонитба ги поглъща. Устремяват се трескаво и отчаяно и така издават слабост пред лицето на тъгата. Повече от слабост всъщност. Всъщност това е вид страх, възприемащ една мимолетна склонност все едно, че е добродетел. Но тази буйност е уязвима и крехка. — Хиш въздъхна. — Боя се, че говоря твърде сложно и съветвам за маловажни неща.

Орфантал поклати глава.

— Чувството на тъга не ми е чуждо, милейди. Тази нощ ще плача за Вренек и за коня, който убих.

Вече се изкачваха на по-малкия мост над защитния ров на цитаделата. Щом чу признанието на Орфантал, Грип Галас спря рязко, обърна коня си, за да прегради пътя му, и каза:

— Онова животно беше взело-дало.

— Не видяхте последните му усилия, сър — отвърна Орфантал.

— Вярно, не видях. Но ако не беше пожертвал коня си, нямаше да си тук сега.

Орфантал кимна.

— Духът ми щеше да е свободен, да се е върнал на земята на дома Корлас и щеше да си играе в руините с призрака на Вренек, както преди той да реши, че повече не ме харесва. Щях отново да имам приятел, а конят сега щеше да е жив, с няколко спомена за момчето, което го яздеше, момче, което не беше жестоко към него.

Грип наведе очи и заоглежда дълго каменната настилка, а след това въздъхна и обърна отново коня си.

Продължиха напред под свода на стражевата постройка на портата под зоркия поглед на чернокожи Домашни мечове в униформата на дома Пурейк.

— Заведи го вътре, Грип — каза лейди Хиш Тула. — Ще се срещнем по-късно в Голямата зала.

— Милейди?

— Върви, Грип. Дай ми малко време, моля те.

Старият мъж кимна.

— Хайде, заложник, да те заведа у дома.