Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Към края на деня щеше отново да поведе отряда си Домашни мечове обратно към крепостта й. С разбиването на традициите вече не беше уверена, че Сукул Анкаду е в безопасност, макар да познаваше достатъчно добре дарбите на кастелан Рансепт, за да се надява, че ще може да спре всяка евентуална заплаха, поне временно. Но това решение сега подлагаше на изпитание смелостта от друга посока, неочаквана и почти непоносимо скъпа. Мислеше за мъжа, тръгнал да придружи Орфантал в Цитаделата, и усети как дъхът й отново се учести.
Не беше толкова стара, колкото предполагаше опитът й, макар Грип Галас да беше преживял столетие, ако не и повече. Щеше да има насмешка и не малко укори зад гърбовете им, щом се разчуеше, че лейди Хиш Тула, смятана от толкова време за недосегаема, е отдала любовта си на един слуга на лорд Аномандър. В по-добри дни, в миналото, щеше да е неуязвима за подигравката им, но сега усещаше нова крехкост в себе си, оголена и уязвима.
Вярвала беше за себе си, че се е примирила с твърда решимост, че е сключила мир с възможността да преживее живота си в самота, възможност, предлагаща права посока в похода й през бъдещите дни и нощи. Дори перспективата за война, колкото и противна да беше, щеше да е добре дошла, стига в боя да можеше да намери основание да живее и стига в праведната защита на ценни неща да можеше да придаде смисъл на този суров поход, колкото и дълъг или кратък да се окажеше жизненият й път.
В Цитаделата там, напред, с кипящата й гмеж от неспокойни духове и с множеството мнения и аргументи, облечени в плът и възбудени изражения, щеше да намери бъдещата си съдба. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и отново подкара коня си напред.
Един коняр притича, за да поеме юздите, а тя слезе и съжали, че бе предпочела да остави бронята си за на тръгване от града. Но нито ризница, нито железни плочки можеха да я защитят от насмешките, щом отстъплението й станеше известно и блесналите им очи се втренчеха в куцащия до нея Грип Галас. Представяше си презрението от страна на благородните си приятели и сигурно щеше да има сериозно вълнение, щом се появеше в знатните кръгове. Мнозина несъмнено щяха да я видят като изпаднала от средата им, лишена от благоприличие. Сред други щеше да последва презрение към Грип Галас и щяха да гледат на него като на човек, опитващ се да надскочи себе си, дори нагъл и издаващ безочлив стремеж да се издигне. И двамата щеше да ги посрещне възмутена врява, стари приятели и близки щяха да странят от тях и да превърнат в обсада чакащата ги изолация.
Въпреки всичко това Хиш Тула се закле да не отстъпва на такива капризи. Щеше да понесе тази буря, защото най-сетне вече не беше сама.
Ако извадеше късмет, Орфантал щеше да си намери нов приятел тук и да престане да копнее за смърт. Все пак тя се замисли за онова конярче, онзи Вренек, и какво се е случило, че да го накара да обърне гръб на Орфантал. „О, жено, по-добре помисли какво ще стане с твоята любов към Грип Галас. Момчето не издаде никаква болка от смъртта на баба си. Лесно можеш да се досетиш кой е забил нож в онова приятелство.
Вренек, твоят дух сега терзае дома Корлас и дано намериш твърдост в себе си, когато погледнеш Нерис Друкорлат в очите. В смъртта вие станахте равни, тъй че, скъпо момче, най-сетне си свободен от нея. Тъй че й кажи за всички ужаси, които нейният страх е причинил, над живи и над мъртви.
Кажи й, че нейният внук не скърби за кончината й.“
Десетина просторни стаи по южната страна на Цитаделата вече бяха резиденцията на лорд Аномандър и братята му. Стаите бяха оскъдно осветени, а по стените висяха най-старите гоблени, много от които датираха от века на основаването на Карканас. Сцените бяха избелели от времето, което ги правеше не само неясни, но и загадъчни, и макар неведнъж да се навеждаше към тях в усилие да различи това, което вижда, докато вървеше към покоите на лорд Аномандър, Висшата жрица Емрал Ланеар изпитваше някакво странно безпокойство, все едно миналото крие егоистично тайните си и иска да превърне непознатото в нещо злокобно и застрашително.
Краят на красотата изобщо не беше толкова сдържан. Всяка сутрин всеки знак на състаряване крещеше подробностите си на немигащия й поглед в огледалото. Не й оставаше никаква надежда да повехне в протрити нишки и докато вървеше покрай тази редица от безмълвно надсмиващи й се гоблени, копнееше да се шмугне в техните илюзорни безцветни светове и да се превърне в същество замръзнало и забравено. В онзи свят нямаше изобщо да е длъжна да стигне до крайната си цел, нито да отвори устата си, за да заговори. И най-вече, щеше да е само още една фигура в онези избледнели сцени, които никога не бяха длъжни да се обясняват, на никого.