Ковачница на мрак

След малко историкът се покашля.

— Имам греяно вино, жрецо.

Ендест поклати глава и най-после заговори:

— Затварям очите си да спя и срещам същия ужасен сън, сякаш просто ме чака.

— А, наистина неприятно. Може би отвара, която да те замае, ще помогне?

Ендест Силан го погледна със зачервени очи и отново заби поглед надолу.

— Нямам никаква сигурност, историко. Това е последствието от съня, проклятието му над будността ми — дори сега съм изтерзан и затова търся увереност.

— Отпусни ръката си на камък, жрецо. Усети познатата грапавина на дърво или хладния хълбок на глинен съд. Нито едно от тези неща не е несигурно. Но ако държиш да гледаш нас, крехките същества, които се движим из този свят, боя се, че наистина сме ефимерни.

Ръцете на Ендест се свиха в юмруци в скута му и кокалчетата на пръстите побеляха, но той все още не вдигаше глава.

— Подиграваш ли ми се?

— Не. Виждам бремето на проклятие на теб, жрецо, толкова сигурно, колкото над всеки от нас. Затваряш очи и се ужасяваш от чакащия те сън. Докато аз тук крача из стаята си и копнея да отворя очи и да открия, че всичко това е било сън. Тъй че сме изправени един срещу друг като в сблъсък на воли.

Изведнъж Ендест започна да се тупа по бедрата, заблъска с юмруци по тях все по-силно и яростно.

Райз се приближи, притеснен.

— Чуй ме! Не си заспал, приятелю!

— Как да знам?

Викът, толкова изпълнен с отчаяние, накара историка да замълчи.

Ендест най-сетне се смири, наведе глава, сякаш гледаше нещо в пода, и заговори:

— Влизам в стаята с огнището. Те бяха спорили — ужасни думи, които режат като ножове близки и любими. Но тя не е права — жената, издъхваща на камъка на огнището. Виждам я в халата на Висша жрица. Разбира се — добави той с немощен, сух смях, — има жени, които обичат да разтварят краката си. Не се борят и са готови да превърнат поражението в дар, макар и той да е нищожен заради лесната си и повсеместна достъпност.

Райз загледа младия жрец; мъчеше се да разбере сцената, която описваше Ендест Силан. Но не посмя да зададе въпрос, макар тази забрана сама по себе си да изглеждаше условна. Мъжът пред него нямаше отговори.

— Тръгвам към нея, изтръпнал и неспособен да се спра. Тя вече е омъжена — макар и да не знам как знам това, — но я виждам като жена на Андарист и Висша жрица, възлюбено дете на Майка Тъма. Все още не е умряла и аз коленича до нея, и взимам ръката й. — Тръсна глава като в отказ на неизречено възражение. — Понякога съпругът й е там, понякога не. Злоупотребили са зле с нея и тя умира. Гледам как я напуска животът, а после чувам лорд Аномандър. Той казва нещо, но в нито една дума няма смисъл — не знам дали говори на друг език, или просто не мога да го чуя ясно. Когато стискам ръката й, аз й шепна, но гласът не е моят — гласът е на Майка Тъма.

— Това е просто сън — каза тихо Райз. — Помниш ли, имаше един пир, Ендест, на който присъствахме. Преди две години. Беше преди лорд Андарист да срещне Енесдия — преди да я види като жена, искам да кажа. Скара Бандарис беше там, като гост на Силхас. Капитанът разказваше историята, когато му предложили гостоприемство в дома Инис на път от северния гарнизон. Развеселила го дъщерята на лорд Джаен, която вървяла с осанката на Висша жрица. С тази титла я нарече тогава Скара и този спомен се е вплел в съня ти. Не си бил там в часа на смъртта й, Ендест Силан. Никой не е бил там освен убийците й.