Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Закле се следващия път да се справи по-добре и да намери думите, които да накарат лорд Аномандър да разбере оброка му във вярна служба, който бе искал да поднесе. Искаше му се с времето да стане толкова нужен на Първия син, колкото, изглежда, беше Грип Галас. Изненадал се беше, като видя високото уважение, проявено към стария мъж, и осъзна, че е проявил небрежност в мнението си за Грип.
Все пак си напомни, че Грип е убиец, хладнокръвен и също така коварен. Още помнеше изражението на войника, когато старецът го промуши в гърба. На онова лице беше имало стъписване и разочарование, сякаш питаше света защо, с всичките му правила, не може да бъде по-добър от това. Беше изражение, което Орфантал разбираше. В своите игри на война беше падал под хиляда ножа, забивани хиляда пъти в гърба му, и макар никога да не беше вдигал огледало, за да прецени изражението си в някой от онези съдбовни мигове, подозираше, че няма да изглежда по-различно, отколкото на онзи окаян войник.
Чу стържене на ноктести лапи по плочките зад себе си и след малко едно мършаво куче се набута в краката му. Сепнат, той спря и в същия момент Силхас се обърна.
Кучето размаха сърдито проскубаната си опашка и заобиколи Орфантал.
— Е, вече си създаде приятел, заложник — каза Силхас. — Това куче е от домакинството на лейди Хиш Тула. Незнайно защо се сближи с един азатанаи.
Продължиха напред, кучето вече вървеше плътно до Орфантал.
— Ако такива животни можеха да разкажат историите си — заговори замислено Силхас, — какво биха могли да кажат според теб?
Орфантал помисли за коня, който беше убил.
— Мисля, милорд, че щяха просто да помолят да ги оставим на мира.
— Не виждам никакво подобно чувство у това животно.
— Милорд, ами ако това, което ние виждаме като щастие, всъщност е молба да не ги нараним?
— Ужасяваща мисъл, Орфантал.
Момчето кимна. Наистина беше ужасяваща мисъл.
Лейди Хиш се загледа в приближаващия се Грип Галас. Голямата зала беше пълна със слуги, с вестоносци, понесли спешни въпроси и малко отговори, с Домашни мечове, събрани на групи като вълци, кръжащи покрай несигурна плячка, и с жреци и жрици, щъкащи насам-натам в отчаяно усилие да си намерят нещо за вършене. Тя стоеше до първата колона покрай стената и се мъчеше да разгадае изражението на мъжа, когото обичаше.
Заговори в мига, в който той спря до нея.
— Още една задача ли ти възложи? Значи ще се забавим?
— Любима — каза Грип, без да може да я погледне в очите. — Трябва да остана до него. Трябва да отпътуваме днес. Не мога да дойда с теб, все още не.
— Той ни е отказал?
— Съжалявам.
— Къде е той сега?
— Призован да се яви пред Майка Тъма. Трябва да го срещна при портата, с конете готови за езда.
— Ще дойда с теб за тази задача.
Видя как леко присви очи към нея, но не беше в настроение да се обяснява.
Първият син вървеше смълчан, но Емрал чуваше тихото приглушено потупване на ножницата на меча по крака му при всяка негова крачка. Присъствието на оръжието вече бе добре известно, не просто в Цитаделата, но в цял Карканас, и тя беше чула приказки, изкривяващи истината за произхода на меча. Мнозина вече говореха, че лорд Аномандър бил изковал оръжието със собствените си ръце и че неспособността да му даде име била доказателство за хроничната нерешителност на Първия син.
Последното твърдение бе измислица на най-лошите от обитателите на Цитаделата, макар че по природа такива хора не бяха рядкост тук. Понесла раните от хиляди малки ухапвания, веднъж тя бе огласила това оплакване пред историка, а той просто кимна и каза не само за това време и място, но и за безброй други: „Обичайно е за дребните душици да омаловажават достиженията и статута на онези, които във всяко отношение ги превъзхождат. Висша жрице, те са дивите псета в гората, винаги готови да скочат на обърнатия гръб, но бързо джафкат и бягат, когато плячката им покаже зъбите си.“ Тя помисли за миг над аналогията, а след това отвърна: „Когато са се събрали достатъчно такива псета, историко, биха могли да не побегнат от обкръжения звяр, а да покажат зъбите си. Тъй или иначе, всяко мнение за превъзходство подлежи на оспорване.“ А той каза: „Нямам предвид такива неща като титли или богатство, или дори власт, когато говоря за превъзходство, висша жрице. Говоря за нещо по-ефимерно. За да намерите наистина превъзхождаща личност, проследете псетата. Или, още по-добре, проследете дирята кръв. Никаква друга преценка не е нужна, освен да наблюдавате злобата на настървените зверове, и сама ще видите обсадения враг.“
Така ли бе подгонен от псетата и мъжът до нея? Почти нямаше съмнения в това. И нямаше ли нещо вярно в твърдението, че изковаването на оръжието все още не е пълно? Резецът бе добре наточен, несъмнено, и лезвието беше лъснато до съвършенство. Но все още не принадлежеше на Аномандър, колкото и твърдо да бе настоявал Хуст Хенаралд, че оръжието приляга за ръката на само един мъж.