Престолът от драконова кост

Зеленият шатър стърчеше самотен насред подгизналата от влага равнина пред стените на Наглимунд. Стените му се тресяха от вятъра, сякаш единствен той дишаше сред огромното пространство.

Тракайки със зъби от суеверна уплаха, макар и самият влажен и остър като нож вятър да беше достатъчно основание за това, Деорнот погледна Джосуа, който яздеше малко пред него.

„Я го виж — помисли си Деорнот. — Като че ли вече вижда брат си — сякаш вижда през зелената коприна и черната драконова грива право в сърцето на Елиас“.

Погледна другия си спътник и усети още по-голяма тежест в сърцето. Младият воин, когото Джосуа настоя да вземат с тях — казваше се Остраел, — беше готов да припадне всеки момент. Глуповатото му четвъртито лице, чийто загар бе избледнял през мъгливите пролетни седмици, се бе сгърчило от едва прикрит ужас.

„Ейдон да ни е помощ, ако се наложи да разчитаме на него. Защо го взе изобщо Джосуа?“

Докато приближаваха, входът на шатъра се раздели на две.

Деорнот се стегна, готов да грабне лъка. Наруга се наум, че е разрешил на своя принц да постъпи по такъв глупашки, наистина глупашки начин, но в същия момент воинът в зеленото наметало ги огледа равнодушно и отстъпи към едната страна на входа, като държеше завесата отворена.

Деорнот направи почтителен знак на Джосуа да изчака и пришпори коня си в бърза обиколка около зеления шатър. Беше доста голям, дванайсетина или малко повече крачки страната, и въжетата проскърцваха под тежестта му под напорите на вятъра, но по изпотъпканата наоколо трева Деорнот не забеляза никакви признаци за засада.

— Добре, Остраел — каза той, щом се върна. — Ще застанеш тук, до този мъж — Деорнот посочи воина — така, че отвътре през цялото време да се вижда поне едното ти рамо, ясно ли е?

И като взе измъчената усмивка на младия копиеносец за потвърждение, Деорнот се обърна към часовоя на краля. Покритото му с брада лице му бе познато; без съмнение го беше виждал в Хейхолт.

— Ако и ти застанеш близо до входа, ще е най-добре за всички.

Часовоят сви устни, но се приближи към входа.

Воинът бе скочил от коня и крачеше към вратата, но Деорнот се вмъкна светкавично пред него, хванал дръжката на меча си.

— Надали има нужда от толкова предпазливост, Деорнот — промълви тих, но плътен глас. — Нали така ти е името? Все пак тук всички сме хора на честта.