Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Кралят се взираше потресен в Джосуа. Приратес измърмори нещо и се втурна напред, но Деорнот скочи и го сграбчи. Свещеникът се сгърчи като змия в ръката му; макар да изпитваше отвращение от докосването до него, Деорнот го стисна здраво.
— Не мърдай! — изсъска той в ухото на Приратес. — Даже да изречеш проклятие над мен, ще прекъсна живота ти, преди да издъхна! — Той тикна извадения си кинжал в пурпурната пелерина. — Не ти е тук мястото — нито пък моето! Това са отношения между братя.
Приратес се укроти. Джосуа се бе навел напред, без да откъсва поглед от Върховния крал. Елиас го гледаше втренчено, сякаш не го виждаше ясно.
— Толкова е красива моята Мириамел — прошепна той. — Понякога виждам в нея майка й Хилиса — бедното, мъртво момиче! — Лицето на краля, замръзнало в злобна гримаса допреди миг, изглеждаше стъписано. — Как можа да го стори, Джосуа? Как можа? Беше тъй млада…
Протегна пипнешком бялата си ръка напред. Джосуа също протегна своята. Дългите студени пръсти на краля обаче изведнъж сграбчиха с всичка сила облеченото в кожа чуканче на дясната китка на принца. Очите на Елиас лумнаха и лицето му се изкриви от ярост.
— Пръждосвай се в скривалището си, предател с предател! — изръмжа той. — Лъжец! Лъжец! Ще те унищожа!
Такава омраза струеше от краля, че Деорнот се стресна и пусна Приратес.
— Ще те унищожа — изкрещя Елиас и се загърчи в стола си, докато Джосуа отстъпваше към изхода, — та дори и Всемогъщият няма да открие и частица от душата ти!
Младият Остраел бе така ужасен от лицата на Деорнот и принца, че рида безмълвно по време на цялото препускане към мрачните стени на Наглимунд под брулещия вятър.
41. Хладен огън и твърд камък
Сънят постепенно избледня, разсейвайки се като мъгла, ужасен сън, в който се намираше сред давещо го зелено море. Нямаше горе и долу, а само извираща отникъде светлина навсякъде около него и стълпотворение от стрелкащи се сенки, акули с безжизнените очи на Приратес.
Деорнот изскочи на повърхността и се отърси от съня в замаяна полудрямка. По стените на помещенията за охраната хладно проблясваше отразената лунна светлина, а равномерното дишане на мъжете напомняше шепот на вятър през сухи листа.
Усети учестения пулс в гърдите си, после сънят отново завладя изтощената му душа, замилва го с нежни пръсти и зашепна безгласно в ухото му. Той отново се унесе, но този път мрежите на съня бяха по-рехави. Този път те го повлякоха към по-светло пространство, огряно от влажно лъщящо обедно слънце: озова се в бащиното си имение в Хевъншайър, където бе отраснал, обработвайки земята със сестрите си и по-големия си брат. Частица от него беше останала в помещението — съзнаваше, че след малко ще се развидели и че е утрото на деветия ден на ювен, — но друга част се бе оттеглила в миналото. Отново му замириса на разорана земя и дочу скрибуцането на колелетата на каруцата, докато волът я теглеше на път за пазара.
Скърцането се засили едновременно с отслабването на острия мирис на кална пръст. Колата сякаш беше току зад гърба му. Заспали ли бяха воловарите? Нима бяха пуснали воловете да тъпчат из нивите? Завладя го детински ужас.
„Бащата ще пощурее — на мен ли заръча? Аз ли трябваше да се грижа за тях?“
Предчувстваше как ще го изгледа баща му, че няма да изслуша никакви извинения, представяше си навъсеното му, почервеняло от гняв лице, лицето на Господ-Бог, както винаги си мислеше малчуганът Деорнот, който запокитва някой грешник в преизподнята.
„Майчице Елисия. Бащата ще ме нашиба с ремъка, няма отърване…“
Надигна се върху сламеника; дишаше тежко. Сърцето му прескачаше както след съня с акулите, но се поуспокои, щом огледа казарменото помещение.
„Откога си мъртъв, татко? — запита се той, докато триеше с юмрук хладната пот от челото си. — Защо продължаваш да ме преследваш? Нима годините и молитвите не…“
Внезапно почувства да го полазват мравки по гърба. Вече беше буден, нали? Тогава защо не преставаше нескончаемият скрибуцащ звук?
Скочи светкавично и призракът на мъртвия му баща отлетя като пусната стрела.
— На крак, всички на крак! На оръжие! Обсадата започна!
Намъкна ризницата си и се втурна покрай редицата легла: разбуждаше с ритници препилите махмурлии, подвикваше заповеди към онези, които се бяха разбудили от първия му вик. Откъм портата се чуваха тревожни викове и насеченият вой на тръба.