Престолът от драконова кост

Деорнот скръцна със зъби от безсилие и се обърна да потърси Изорн. Римърът бе взел лъка от един ранен и помагаше да опазят непревзети последните няколко метра земя между най-близката обсадна кула и стената, като прострелваше всеки воин, дръзнал от глупост да се подаде иззад защитния перваз на кулата, за да докопа подмятаните от вятъра разхлабени въжета.

— Изорн! — кресна Деорнот. — Докато тук задържаме кулите, те са подпрели стълби на югозападната стена!

— Върви там! — каза синът на Изгримнур, без да откъсва поглед от върха на стрелата. — Ще дойда, когато мога!

— А къде е Айнскалдир?

С периферното си зрение забеляза как пратеникът пристъпва на място от нетърпение.

— Бог знае!

Деорнот изруга тихичко, приведе глава и затича тромаво зад пратеника на Гримстед. Пътьом поведе след себе си пет-шест души, изтощени мъже, които се бяха отпуснали за момент на завет, за да си поемат дъх. Щом ги викна, поклатиха неохотно глави, но смъкнаха шлемовете и го последваха; имаха му доверие — много хора го смятаха за дясната ръка на принца.

„Само дето Джосуа не извади късмет с предишната си дясна ръка — горчиво помисли той, докато подтичваше приведен и потен въпреки студа. — Дано тази му служи по-дълго. Но къде все пак е принцът? Все трябва да го е виждал някой…“

Зави към огромния корпус на кулата Дендинис и с изумление видя воините на сър Гримстед да отстъпват, а червено-сините флагове на селодшайърците на барон Годуиг да се прехвърлят върху преградната стена.

— За Джосуа! — изкряска той и се втурна напред.

Мъжете зад него подеха вика му. Нахвърлиха се върху нападателите, засякоха с мечовете и за момент ги отблъснаха. Един от тях рухна от стената с писък — размахваше ръце, сякаш за да се хване за студения вятър. Мъжете на Гримстед възвърнаха куража си и нападнаха. Деорнот издърпа едно копие от здравата хватка на някакъв проснал се труп — усети в същия момент силния удар от дръжката на заблудено копие в корема — и заизбутва първата от високите стълби. Миг по-късно двама негови воини се присъединиха към него и отделиха стълбата от стената; тя затрептя във въздуха, а вкопчилите се в нея нападатели ръсеха ругатни от зейналите си като черни дупки уста. За момент стълбата запази равновесие, изправена между земята и небето, след което политна към земята, ръсейки воини като плодове от разтърсен клон.

След няколко мига всички освен двама от червено-сините лежаха окървавени. Защитниците избутаха останалите три стълби и Гримстед изкомандва воините си да дотъркалят един от огромните камъни, който не им бе останало време да дотътрят преди започването на атаката. Катурнаха го от един по-нисък перваз на стената и той се сгромоляса върху рухналите стълби, натроши ги на подпалки и премаза един от ранените, който не помръдна, вторачен тъпашки в търкалящия се срещу него огромен камък.