Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Шлемът се бе килнал върху главата му, а щитът го блъскаше отстрани. Той надникна в останалите помещения и видя, че всички вече са станали и грабват въоръжението си.
— Наглимундци! — викна той и размаха юмрук. — Ще издържим. Бог е с нас, ще издържим!
Усмихна се на нестройния вик, който дойде в отговор, и се спусна към стълбището, намествайки шлема си.
Под светлината на полумесеца върхът на Голямата порта на западната стена изглеждаше странно деформиран: допълнителната дървена ограда и навесът, които щяха да предпазват защитниците от стрелите, бяха завършени преди броени дни. Върху порталната кула гъмжеше от полуоблечени воини, причудливи силуети щъкаха под лунните лъчи.
Стрелците и копиеносците палеха все повече факли по крепостните стени. Пропищя нова тръба, сякаш петел, загубил надежда да дочака зазоряването — призоваваше и останалите воини да излязат по-скоро на двора.
Пронизителното скрибуцане на дървени колела се усили. Деорнот хвърли поглед към голата наклонена равнина пред градската стена; търсеше източника на този шум, макар да предполагаше какъв може да е той — и все пак не бе подготвен за истинската гледка.
— Проклето Божие дърво! — изруга той и чу мъжът до него да повтаря ругатнята.
Бавно като накуцващи гиганти, смътно очертани в предутринния здрач, към тях се придвижваха шест огромни обсадни кули, високи точно колкото здраво укрепената преградна стена на Наглимунд. Покрити целите в тъмни кожи, те се тътреха напред — исполински като дървета мечоци с квадратни глави; пъшканията и виковете на скритите мъже, които ги бутаха, и пронизителното скърцане на огромните като къщи колела наподобяваха сумтенето на чудовища, невиждани от най-древни времена.
Деорнот усети да го връхлита противен страх. Кралят най-после идваше насам и войската му се намираше пред вратите им. Каквото и да се случеше, един ден хората щяха да възпеят всичко това!
— Пестете си стрелите, глупаци! — кресна той към няколко от защитниците, запратили необмислено стрелите си в тъмнината — падаха далеч от намиращите се все още на голямо разстояние цели. — Изчакай, изчакай, изчакай! Много скоро ще са по-близо, отколкото бихте искали!
В отговор на разцъфтелите пламъци на факлите върху стените на Наглимунд войската на Елиас задумка тъпаните; протяжният тътен в мрака постепенно премина в бавен ритъм, отмерващ сякаш крачките на титан. От всички кули на отбраняващите се забучаха рогове — слаб и немощен звук на фона на барабанния грохот, предвещаващ все пак готовност за отчаяна съпротива.
До Деорнот застанаха двама бронирани бойци: Изорн беше с шлем като меча глава, шлемът на Айнскалдир бе с метален клюн пред носа. Очите на римъра с тъмната брада горяха като факли; той отпусна с категоричен жест ръка върху рамото на сина на своя господар Исгримнур и го поведе внимателно, но енергично към парапета. Загледан в полумрака, Айнскалдир глухо изръмжа.
— Там — обади се той и посочи основите на обсадните кули, — в краката на огромните мечки. Метателните машини и стеноломът.
Посочи още няколко огромни съоръжения, които се влачеха подир кулите. Няколко катапулта с дълги и яки ръце, изопнати назад като главите на подплашени змии. Други приличаха на раци с яки черупки със скрити под бронята вътрешности, конструирани така, за да могат да се приближат безпрепятствено под дъжда от стрели и камъни до стената и да изпълнят предназначението си.
— Къде е принцът? — попита Деорнот, безсилен да откъсне очи от пълзящите машини.
— Идва — отвърна Изорн. Беше се надигнал на пръсти, за да гледа над рамото на Айнскалдир. — През цялото време, откак се върнахте от преговорите, е с Джарнауга и главния архивар. Надявам се, че приготвят някакво чудодейно средство, което да ни влее сили или да изстиска силите на краля. Наистина, Деорнот, виж ги само. — Той посочи тъмните, безбройни като мравки силуети на кралската войска, които пъплеха подир бавно напредващите кули. — Ужасно много са.
— В името на раните на Ейдон — изсумтя Айнскалдир и погледна кръвнишки Изорн. — Нека само се приближат. Ще ги сдъвчем и ще ги изплюем.
— Точно така — обади се Деорнот; надяваше се, че е успял да изкара усмивка върху лицето си. — С Бог, принца и Айнскалдир едва ли нещо може да ни уплаши!
Кралската армия излезе на равното, следвайки обсадните машини, пъплещи през покритите с мъгла ливади като мухи върху обелка от ябълка. Навсякъде никнеха шатри — сякаш ръбести гъби след дъжд, направо върху пръстта.