Престолът от драконова кост

Докато се гушеха край огъня през нощта, Слудиг поиска да узнае защо Джирики и другарите му отделиха толкова много време, за да огледат манастира.

— Защото — отвърна принцът — ни доставяше удоволствие.

— Какво ще рече това? — попита раздразнено Слудиг и погледна Хейстън и Гримрик, сякаш предполагаше, че те са разбрали какво иска да каже ситът.

— Може би е по-добре да не говорим за тези неща — намеси се Ан’най. — Край този огън сме приятели.

За момент лицето на загледания в огъня Джирики придоби тържествен израз, след което се изкриви в странна дяволита усмивка. Саймън се смая: понякога му бе трудно да приеме, че Джирики е по-възрастен от него, толкова младежко и непредвидимо изглеждаше понякога поведението му. Но Саймън си спомни и за пещерата над гората. Младежка възраст и напреднала старост бяха смесени на едно място; тъкмо такава комбинация представляваше Джирики.

— Ние се вглеждаме в неща, които ни интересуват — поясни той, — също като простосмъртните. Само че причините са различни и може би не бихте могли да проумеете нашите.

Широката му усмивка изразяваше приятелско предразположение, но Саймън усети някакъв дисонанс, нещо не на мястото си.

— Въпросът, северняко — продължи Джирики, — е с какво толкова би могло да те засегне нашето взиране?

За момент над огъня се спусна тишина; Слудиг гледаше вторачено ситския принц. Влажните дърва изпукаха и запращяха, а вятърът зафуча и конете се размърдаха.

Слудиг сведе поглед.

— Разбира се, че можете да гледате, каквото си искате — промълви накрая той и се усмихна тъжно; разтопеният сняг се стичаше по русата му брада. — Просто това ми напомни за Сийгард — от Скипхавен. Имах усещането, че се присмивате на нещо скъпо за мен.

— Скипхавен ли? — изръмжа Хейстън, скрит в кожите си. — Не съм го чувал. Да не е църква?

— Кораби… — каза Гримрик и свъси вежди.

Слудиг кимна сериозно.

— Там се намират корабите на Римърсгард.

— Но римърите не карат кораби! — изненада се Хейстън. — В цял Остен Ард няма друг народ, тъй привързан към земята!

— О, някога сме го правили. — Лицето на Слудиг проблесна на светлината на пламъците. — Преди да прекосим морето — когато сме живели в Ийсгард, изоставения Запад, — нашите предци са изгаряли хора и са погребвали кораби. Поне така разправят легендите.

— Изгаряли са хора? — учуди се Саймън.

— Мъртвите — обясни Слудиг. — Предците ни са строили кораби за мъртъвци от прясно отсечен ясен и ги изгаряли върху водата, и така душите отлитали с пушека на небето. Но огромните кораби, с които сме кръстосвали световните океани и реките — опора на живота ни, както нивата за фермера и стадото за пастира, — сме погребвали на сушата, когато остарявали толкова, че вече не можели да се крепят над водата, за да се вселят душите им в дърветата, които да израстат стройни и високи, за да се превърнат в нови кораби.