Престолът от драконова кост

— В това има нещо вярно — продължи Джирики, — но този път ние, Зида’я — ние, ситите — няма да повторим грешката си отпреди. — Той изгледа с ожесточение Бинабик, който издържа погледа му. — Всички ние трябва да си изясним някои неща, Бинбиникегабеник. Говорех самата истина, когато съобщих причината да ви придружим: моята заинтересуваност къде отивате и крехката и необикновена връзка между човешкото дете и мен. Нито за миг не си въобразявайте, че споделям вашите страхове и усилия. Доколкото те ме засягат, дано вие и вашият Върховен крал взаимно се изтребите до крак.

— С цялата си почит към вас, принц Джирики — отвърна Бинабик, — смея да ви кажа, че това не е цялата истина. Ако ни засягаха единствено боричканията между простосмъртни крале и принцове, сега всички ние щяхме да защитаваме Наглимунд. Вие знаете, че поне ние петимата имаме други цели.

— Тогава знай следното — натърти Джирики. — Макар годините, изминали след нашето разделяне с Хикеда’я — които наричате норни, — да са безброй като снежинки, ние все още сме една кръв. Как бихме могли да застанем на страната на парвенюта срещу своя род? Защо да го правим, след като някога сме кръстосвали заедно под слънцето, когато сме пристигнали от безкрайно далечния Изток? Каква преданост бихме могли да дължим на простосмъртните, които ни опустошиха с такава ярост, с каквато опустошават и всичко друго… дори себе си?

Нито един от хората не смееше да вдигне очи към хладния му поглед. Джирики вдигна дългия си пръст.

— А онзи, когото шепнешком наричате Крал на бурите… чието име бе Инелуки… — Той се усмихна горчиво при трепването и размърдването на хората. — Аха, дори името му всява ужас! Някога той беше най-съвършеният от нас — красив на външност, много по-мъдър, отколкото биха могли да си представят простосмъртните, блестящ като пламък! — и ако сега се е превърнал в нещо, което вдъхва мрачен ужас, в нещо смразяващо и злокобно, чия е вината? И ако, безплътен и отмъстителен, възнамерява да изтрие човечеството от лицето на своята земя като прах от страница — защо ние да не ликуваме? Не Инелуки ни прогони да се крием като кошути в тъмните гори на Алдхеорте, вечно нащрек да не бъдем разкрити. Преди да дойдат хората, ние кръстосвахме Остен Ард под лъчите на слънцето и творенията на ръцете ни грееха с красотата си под звездите. Какво друго, освен страдание ни донесоха простосмъртните?!

Никой не понечи да отговори, но сред настъпилата след думите на Джирики тишина се понесе печален, тих звук. Мелодия от непознати думи, излъчваща сякаш призрачна красота в мрака.

Когато спря да пее, Ан’най вдигна поглед към своя смълчан принц и своите спътници сити и накрая към тези, които ги гледаха през танцуващите пламъци.