Престолът от драконова кост

Не беше честно; през цялото пътуване се чувстваше не повече от излишен пискюл — освен, разбира се, заради Бялата стрела, — а сега ситът го държеше отговорен и за конете!

— Да ги пуснем да си вървят? — Гласът на Джирики прозвуча остро, почти гневно, но лицето му остана спокойно. — Да ги оставим да загинат ли искаш да кажеш? След като вече са толкова надалеч от местата, където сами биха могли да се върнат, да ги пуснем да се мъкнат из снежната пустош и да умрат?

Саймън понечи да възрази, че отговорността не е негова, но в последния момент прецени, че е по-добре да не спори.

— Да — отвърна той. — Не бива да ги оставим да умрат.

— Освен това — обади се Слудиг и пусна наръч дърва на земята, — как ще се прекосим след това цялата тази пустош?

— Точно така — подкрепи го Джирики с широка усмивка; беше доволен. — Затова взех Ки’ушапо и Сиджанди, Те ще се грижат за конете и ще приготвят нещата за моето… за нашето завръщане. — Той докосна върховете на двата си показалеца като че ли в знак на нещо завършено. — Колкото до Ан’най — продължи той, — при него нещата са по-сложни. Причината да е тук е подобна на моята.

Той погледна към другия сит.

— Чест — каза Ан’най с наведени очи, загледан в сплетените си пръсти. — Задължен съм пред хикка стаджа — Носача на Стрелата. Не се отнесох с нужното уважение към един… свят гост. Затова идвам да изкупя грешката си.

— Нищожен дълг — добави тихо Джирики, — ако го сравним с моя, но Ан’най ще направи онова, което трябва.

Саймън се запита дали Ан’най сам е взел това решение, или Джирики го е накарал по някакъв начин да тръгне с тях. Беше много трудно да разбереш нещичко за тези сити — как разсъждават, какво искат. Толкова различни бяха, толкова спокойни и толкова неуловими!

— Хайде, идвайте — обади се Бинабик.

Пред тях затрептя крехко пламъче и той заразмахва ръце да се разгори.

— Ей сега огънят ще се разпали и съм сигурен, че няма да откажете малко храна и вино, за да затоплим вътрешностите си.