Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Сгушените мъже в горичката над дългия хребет Моир Брах се сепнаха от приближаващите се Еолаир и Мейгуин, но бързо свалиха лъковете си и им направиха знак да продължат. Тя надникна между папратите към каменния пръст, заради който хребетът беше наречен така, и видя на дъното тълпа подобни на мравки фигури: бяха на половин километър от тях.
— Току-що спря да говори — прошепна един от караула, младо момче с широко отворени от напрежение очи. — Пак ще почне, принцесо, ей сега ще видите.
Като че ли в потвърждение на думите му една от фигурите се отдели от навалицата мъже с шлемове и пелерини, наобиколили една каруца, вдигна ръце към устата си и застана с лице, обърнато малко по на север от скривалището на наблюдателите.
— … за последен път… — отекна гласът, заглушен от разстоянието — ти предлагам… заложници… в замяна на…
Мейгуин наостри уши, за да схване думите. Информация ли каза?
— … за момчето на магьосника и… принцесата.
Еолаир хвърли поглед към Мейгуин. Тя бе застинала като закована. Какво искаха от нея?
— Ако не кажете… къде… е принцесата… ще… заложниците.
Мъжът, който говореше — по разкрачената стойка и злобния му, подигравателен тон Мейгуин разбра, че това е самият Скали, — размаха ръка и една съпротивляваща се фигура в някаква светлосиня дрипа беше свалена от каруцата и домъкната до него. Мейгуин се вторачи, усетила ужасна тежест в сърцето. Беше сигурна, че светлосинята рокля е на Сифга… малката глупава сладурана Сифга.
— … Ако не ни кажете… знаете… принцеса Мириамел, нещата… жалко за тези…
Скали даде знак и ритащото момиче — което можеше и да не е Сифга, опита се да си внуши Мейгуин — бе метнато обратно в каруцата сред останалите пленници, налягали един до друг в нея.
Значи търсеха принцеса Мириамел, дъщерята на Върховния крал! Дали беше избягала? Или я бяха отвлекли?
— Не можем ли да направим нещо? — пошепна тя на Еолаир. — А кое е това „момче на магьосника“?
Графът безпомощно поклати глава.
— Какво бихме могли да сторим, принцесо? Скали иска повече от всичко да ни накара да слезем долу. Хората му са десет пъти повече от нас!
Дълго време Мейгуин наблюдаваше безмълвно; усещаше как я завладява яростта. Обмисляше какво да каже на Еолаир и останалите — как да им даде да разберат, че ако никой от мъжете не иска да тръгне с нея, сама ще слезе при Тайг, за да спаси пленниците на Скали… или, по-вероятно, да умре геройски, опитвайки се да го направи, — когато набитият мъж на дъното, вече без шлем, така че се виждаше жълтеникавото петънце на косата и брадата му, закрачи към подножието на Моир Брах.
— Добре! — изрева той. — … и проклятието на Локийн… Ние… и ще ги вземем… — Фигурката посочи към каруцата. — Но… оставим подарък!
Развързаха нещо от единия кон, някакъв тъмен вързоп, и го хвърлиха в краката на Скали Остроносия.
— В случай че… очаквайки помощ!… Едва ли ще послужи срещу… Калдскрайк!
Миг по-късно под пронизителния рев на рога Скали препусна заедно с римърите си към Хернисадарк. Тресящата се каруца потегли зад тях.
Изчакаха един час, преди внимателно да се спуснат по склона: придвижваха се с предпазливостта на кошута, която прекосява открита поляна. След като стигнаха дъното на Моир Брах, притичаха до черния вързоп, който беше оставил Скали.
Когато го отвориха, мъжете изкрещяха от ужас и захълцаха в мъчителни ридания… но от очите на Мейгуин не капна нито сълза, дори след като видя какво бяха сторили Скали и неговите главорези с брат й Гуитин, преди да умре. Когато Еолаир обгърна раменете й, за да й помогне да се отдалечи от подгизналото от кръв одеяло, тя се отърси гневно от ръката му, след което се извърна и му зашлеви силна плесница. Той не се опита да се защити, а само се втренчи в нея. Беше сигурна, че изпълнилите очите му сълзи не са заради плесницата — и в този момент това я накара да го намрази още по-силно.
Но нейните очи останаха сухи.
Снегът се стелеше като пелена — премрежваше погледа, правеше дрехите им по-тежки, вкочаняваше пръстите и ушите и те ги сърбяха до болка — но Джирики и тримата му спътници сити не обръщаха особено внимание на това. Докато Саймън и останалите се клатушкаха тежко върху конете си, ситите крачеха енергично пред тях и често спираха, за да изчакат конниците да ги настигнат, търпеливи като добре охранени котараци и с необяснима жизнерадост в лъчезарните си очи. Въпреки че бяха вървели цял ден пеша, от изгрев до здрач, вечерта Джирики и спътниците му обикаляха из лагера със същата бодрост, с каквато бяха потеглили на зазоряване.