Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Уплашена си — настоя Удинаас. — Защото очакваше да ме намериш сам.
Тя се вцепени.
— Менандори не изпитва нищо към теб, моя любов. Трябва да осъзнаеш това. Не си нищо повече от оръжие в ръцете й.
— Едва ли. Твърде притъпено е оръжието. Очукано. Крехко.
Смехът на Пернатата вещица беше висок и рязък.
— Крехко? Блудния да ме вземе, Удинаас, ти никога не си бил крехък.
Серен беше съгласна с преценката й. Защо бе нужна тази фалшива скромност?
— Попитах какво искаш. Защо си тук?
— Промених се от последния път, когато ме видя — отвърна Пернатата вещица. — Вече съм Дестра Ирант на Блудния, последния Древен бог на ледериите. Който стои зад Празния трон…
— Не е празен.
— Ще бъде.
— Поредната новооткрита вяра, пак на показ. Цялата онази настойчивост отново да си в центъра на нещата. Къде се крие точно в този момент плътта ти, Перната вещице? В Ледерас, несъмнено. В някой душен вонящ бордей, който си обявила за храм — да, това те жили, да признаеш, че не греша. За теб. Променила ли си се, Перната вещице? Е, самозалъгвай се, ако искаш. Но не си мисли, че си ме заблудила. Не си мисли, че ще падна в прегръдката ти, задъхан от предана страст.
— Ти ме обичаше някога.
— Някога и монети притиснах на мъртвите очи на Рулад. Но не бяха мъртви, уви. Миналото е море от съжаления, но вече изпълзях на брега, Перната вещице. Доста далече всъщност.
— Ние сме един за друг, Удинаас. Дестра Ирант и Т’орруд Сегюл, а и Смъртен меч ще имаме на свое разположение. Ледерии, и тримата. Както трябва да бъде. А чрез нас Блудния се въздига отново. В сила и власт. От това се нуждае народът ни, нужно ни беше от дълго време.
— Тайст Едур…
— Те си отиват. Сивата империя на Рулад — тя беше обречена от самото начало. Дори и ти го разбра. Тя се руши, срутва се, разпада се. Но ледериите ще оцелеят. Винаги оцеляваме, а сега, с възраждането на вярата в Блудния, империята ни ще накара света да затрепери. Дестра Ирант, Т’орруд Сегюл и Смъртен меч, ние тримата ще сме зад Празния трон. Богати, свободни да правим каквото си щем. Едурите ще са наши роби. Прекършените жалки едури. Оковани, пребити, ще ги използваме както те някога нас. Обичай ме или недей, Удинаас. Опитай целувката ми или се отвърни от мен, все едно е. Ти си Т’орруд Сегюл. Блудния те избра…
— Опита се, искаш да кажеш. Изгоних го тоя глупак.
Тя се вцепени.
Удинаас се обърна и махна пренебрежително.
— И Менандори отхвърлих. Опитаха се да ме използват като разменна монета, нещо, което да си подхвърлят един на друг. Но аз знам всичко за монетите. Мирисал съм парещата воня на допира им. — Отново я погледна през рамо. — И щом съм монета, значи не принадлежа на никого. Заемана понякога. Залагана — често. Притежавана? Никога задълго.
— Т’орруд Сегюл…
— Намери някой друг.
— Ти беше избран, глупако проклет! — Изведнъж тръгна към него, отскубна се от собствената си опърпана робска риза. Платът се раздра и запърха в горещия вятър като разкъсано имперско знаме. Беше гола, вдигна ръце, обърна го и го придърпа към себе си, ръцете й се увиха около шията му…
Той я избута рязко и тя се просна на коравата камениста земя.
— Насилията са ми дошли до гуша — изхриптя сухо гласът му. — Освен това ти казах, че не сме сами. Явно не си ме разбрала добре… — Подмина я и тръгна право към змията, която беше Серен Педак.
Събуди се с една мазолеста ръка около гърлото й. Зяпна лъсналите в сумрака очи.
Усещаше как трепери над нея, тежестта му я затисна към земята и той наведе лицето си над нейното, четинестата му брада се отри в страната й, устата му се доближи до дясното й ухо и зашепна:
— Очаквах нещо такова, Серен Педак, от доста време. Имаш възхищението ми… за това, че се въздържаше. Колко лошо, че не продължи.
Трудно й беше да си поеме дъх. Ръката на гърлото й бе като железен обръч.
— Това за насилията го казах много сериозно, Аквитор. Ако го направиш още веднъж, ще те убия. Разбра ли ме?
Тя успя да кимне. Виждаше ужасната ранимост, изписана на лицето му, от това, че е предаден. Че е дръзнала така подло да злоупотреби с него.
— Презирай ме — продължи Удинаас, — ако това устройва жалката дупка, в която си се свряла, Серен Педак. Това в края на краищата помете задръжките ти, нали? Но ми е писнало да ме използват богини. И богове да се опитват. Сега и една мършава вещица, която желаех страстно някога, която си въобразява, че нейната тирания е за предпочитане пред всякоя друга. Роб бях — свикнал съм значи да бъда използван, нали? Но — и ме слушай внимателно, жено — аз не съм повече роб…