Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Най-стресова стана ситуацията на хотел „Плиска“, от страната на кино „Изток“. Детективът си каза набързо шофьорската молитва, която не е за пред деца и дами, и нагло прехвърли бордюра, за да влезе в локалното платно. Добре че няма мантинела, мамка му, не са се сетили да сложат…
После той се превърна в нещо шашнато, многооко и с шия на лагери, върху която главата се въртеше подобно на пумпал.
Отмина спирката, за щастие не чак задръстена от народ, но не и без хич. Караше толкова бавно, колкото можаха да издържат нервите на тези след него.
Олекна му страшно, когато мярна Искра и нейния тайнствен познат да седят мирно в тролея и да гледат през мръсното стъкло към небето.
Слязоха в началото на булевард „Насър“ и се върнаха под моста на 4-ти километър.
Ясно — селските рейсове. Уффф…
Тези двамата имаха страст към природата и пълно пренебрежение към атмосферните условия. Вярно, не валеше. Но изведнъж температурата бе взела да пада и от прохладно ставаше почти мразовито. Небето се свъсваше и ниски облаци задираха с провиснали кореми върховете на дърветата.
Боже, защо не отидоха тия двамата в някоя кокалянска механа или панчаревско хотелче, вместо да хванат гората!
Северин се промъкваше през бодли и трънаци, мъчейки се да не шуми и да не изпуска от очи мяркащото се кафяво от якето на мъжа и светло-синьото от дънките на младата жена. Добре че непознатият познайник не носеше обичайните си дрехи — би станал съвсем неразличим в тая гора…
Като внимаваше да не си издере ръцете по настръхналите шипки, детективът за пореден път си помисли, че наистина е поразително колко еднакво се обличаха Тайният приятел и Искра. Все едно се наговаряха. Отбеляза си също, че наблюденията на Венета бяха много точни — и двамата не закопчаваха якетата си, ходеха предимно разгърдени, в джобовете държаха винаги само лявата ръка, дори когато бяха без ръкавици… И какво още? — не си слагаха никакви шапки. Някак странно накланяха глави на една страна, сякаш долепваха око до невидима снайперска пушка… Защо, по дяволите, все предизвикваха някакви заплашителни асоциации!…
… Да не би в тоя пущинак да има някаква вила?
Северин спря и се заслуша. Май отпред шумеше вода.
Гората се поразреди и той започна да прибягва от топола към топола, криейки се като малчуган.
Уф че хлапашки изпълнения. Рисковете на професията…
И изведнъж се закова на място.
Ясно виждаше и двамата следени. Стояха край някакъв водопад, под изкривена и аха да падне във вира върба.
И говореха.
Северин отчетливо чуваше думите.
Но не с ушите си.
Гласовете им го ковяха право в главата и с всяка подслушана дума той чувстваше, че слепоочията натежават и мигрената се разпалва като жарава…
… ми обясниш?
Ти, чувстваш ли присъствието му?
Не… защо така?
Твърде близо е до теб. В мъртвото ти пространство. или се е научил да се крие от сетивата ти.
Райко-слънчице… винаги съм го усещала кога ще дойде, дали е в апартамента, в коя от стаите се намира… а сега… как е станало това?
Не знам. налучкал е някак… не се безпокой сега за това.
Бе съвършено непознат език, но удивително разбираем, по-разбираем от сръбски и руски, да не споменаваме трънския… и май даже по-разбираем от български…!
… не бих искала да го нараня.
Ами мен? нима… чакай! КОЙ Е ТУК!?!
Какво?
НЯКОЙ НИ ЧУВА!
Детективът не издържа и заотстъпва сляпо заднешком. Тресеше се. Не точно страх. Не съвсем ужас. Никога не би си помислил, че изумлението е способно да предизвика паника…
няма значение. почти успяхме, слънчице-звездице… виждаш?
… да… също като преди…
Северин се препъна и залитна възнак. Просна се по гръб, лактите се забиха в меката влажна постеля от лански и тазгодишни листа, но въпреки тях го заболяха и ръцете, и задникът. Геройски успя да предпази бинокъла и фотоапарата.
Изохка през зъби. Няколко мига седя неподвижен, задъхан и с лумкащо в гърдите сърце.
Тръгна да се надига точно когато откъм водопада нещо започна да се разгаря в синкава светлина.
Сам не разбра какво го накара да вдигне „Канон“-а и да започне да снима. Автоматичната машинка забръмча и защрака. Сиянието ставаше нетърпимо, дори осезаемо и Северин простена от болка в очите, но продължи да държи окото на апарата насочено към мястото на странната двойка природолюбители-прелюбодейци.