Ковачница на мрак

— Командире, какво се е случило тук?

Тя повдигна вежди.

— О, нощ на прозрение, какво. Ейл и вино, но ти знаеш как сънят след това не дава много отдих. Защо, чудя се, боговете на този свят превърнаха всеки приятен навик в отрова? Тези богове, според мен, нищо не разбират от радост. Превръщат удоволствието в нещо зло. Не искай от мен да почитам такива отвратителни говна, Галар Барас. Техният рай е пустиня. В такова място трябва да благославяме слънцето, да не жадуваме за вода и да наричаме приятел пъкления зной. Виждам пясъците, затрупани с овъглени останки на души, но те поне бяха чисти, нали? — Усмивката й бе ужасна. — Ела, седни до мен, любовнико. Да пием за мира.

Озадачен и неразбиращ нищо, но толкова съкрушен, че не можеше дори да изпита срам или вина всеки път, щом го наречеше „любовник“, той пристъпи към нея.

Торас Редоун се олюля и размаха делвата.

— Елате всички, мои приятели! Една последна глътка за легиона Хуст! А после ще свършим и можем да идем в онази пустиня, и да поздравим онези богове с намръщени лица! Ще превърнем пуританската им нищета в добродетел и ще я означим с най-святата от всички думи! А коя дума би могла да е тя? Ами, страдание.

Вдигна делвата, за да пие.

Някой извика предупредително. Галар Барас извади мигновено меча си и оръжието изпищя. Острието замахна и удари делвата. Пръснаха се парчета глина. Виното изригна като кръв от счупен череп.

От всички страни мечовете Хуст се пробудиха. От всяка палатка, от всяка ножница, мечовете завиха.

Галар Барас се олюля, пусна оръжието си и запуши ушите си с ръце. Но звукът беше вътре в него, виеше през костите му и дращеше с нокти в ума му. Усети, че се изтръгва откъснат от тялото си и е запокитен в небето, пометен от виковете и усилващите се писъци. През сълзи видя как дървени ножници се пръскат на коланите на войниците наоколо, как мъже и жени падат или залитат, как отварят устите си, за да се влеят гласовете им във виещия хор.

„Отрова. Всички са мъртви.

Торас…“

Беше паднала на четири крака, вадеше парчета прогизнала с вино глина, тикаше ги в устата си, кашляше и се давеше… а Галар се видя как кръжи високо над нея. Видя как първият от фургоните започна да се спуска от билото, но воловете рухваха в яремите си, мятаха се, ритаха, а предните колела на първия фургон рязко завиха на една страна и след това фургонът се преобърна и разсипа дървените сандъци на долницата.

Видя как се пръснаха тези сандъци и как се показа от тях последният дар на Хуст Хенаралд за легиона Хуст — ризници от същото желязо и шлемове, и наколенници. Бронята отвръщаше на вика на оръжията в долината. Коларите бяха по земята и кръв шуртеше от носовете, ушите и очите им.

А воят продължаваше да се усилва. Раздираше палатките в лагера и късаше въжетата. В стоборите, далече в западния край, конете разбиха оградите и побягнаха в ужас.