Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Нечия ръка я докосна по рамото.
— Мейгуин. Принцесо.
Беше Еолаир. Умното му лице бе сгърчено от скръб като прилежно сгъната за зимата лятна рокля.
— Трябва да поговорим отвън.
— Излезте, графе — отвърна тя и отново обърна поглед към грубото легло от дънери и слама. — Баща ми умира.
— Споделям скръбта ви, милейди. — Докосването му беше още по-настойчиво, като на животно, което навира муцуната си в мрака. — Повярвайте ми. Но боговете са наредили живите да живеят, а хората имат нужда от вас в този момент. — Сякаш почувствал, че думите му са прекалено хладни и прекалено надменни, той стисна лекичко ръката й и я пусна. — Моля ви. Лут-уб-Литин би се радвал да постъпите по този начин.
Мейгуин преглътна огорчението си. Беше прав, разбира се. Изправи се с изтръпнали от каменния под на пещерата колена и го последва, като мина покрай смълчаната си мащеха, седнала до задния край на леглото и загледана в закрепените по стената факли.
„Виж ти — мина й през ума. — На хернистирците им трябваха хиляди години, за да изпълзят от пещерите на слънчева светлина…“
Тя приведе глава, за да се промъкне под ниския таван, и присви очи от дразнещия пушек на факлите.
„А бе достатъчен по-малко и от месец, за да ни натикат обратно в тях. Започваме да се превръщаме в животни. Боговете са ни обърнали гръб“.
Когато изскочи на дневна светлина след Еолаир, тя отново вдигна глава. Лагерната глъчка я заобиколи от всички страни: въргалящи се в калта деца под грижливия надзор на възрастните, коленичили придворни дами — повечето в дрипи от красивите си доскоро дрехи — приготвяха катерици или зайци за къкрещите на огъня гърнета и стриваха зърно върху плоски камъни. Нагъсто израслите дървета по скалистия планински склон се превиваха неохотно под напора на вятъра.
Мъже почти не се виждаха; онези, които не бяха загинали на Инискрих или чиито рани не лекуваха из галериите на пещерите, бяха отишли на лов или пазеха в по-ниското от евентуално придвижване на войската на Скали за окончателно разгромяване на съсипаната хернистирска съпротива.
„Останали са ни само спомените — помисли си тя, като огледа изпоцапаната си и изпокъсана пола — и скритите дупки по Грианспог. Като подгонени лисици. Когато господарят Елиас пристигне да получи плячката от своята хрътка Скали, с нас ще е свършено“.
— Какво всъщност искаш, граф Еолаир? — попита тя.
— Не аз го искам, Мейгуин — отвърна и той поклати глава. — Иска го Скали. Няколко души от караула се върнаха и казаха, че цяла сутрин е на дъното на Моир Брах и крещи за баща ви.
— Нека си крещи тая свиня — намръщи се Мейгуин. — Защо някой воин не прободе с една стрела този мръсник?
— Не е толкова близо, принцесо. А има и петдесетина души с него. Не, мисля, че трябва да слезем и да го изслушаме — от някое прикритие, разбира се, за да не ни види.
— Как ли не — отвърна тя с презрение. — Какво ни е грижа какво иска да ни каже Остроносия? Отново ще настоява да капитулираме, без съмнение.
— Възможно е.
Граф Еолаир сведе замислено очи и Мейгуин усети, че я залива вълна на съжаление към него — защо трябваше да търпи яда й?
— Мисля, че има още нещо, милейди. Той е там вече повече от час, казват мъжете.
— Добре — отсече тя. Изпитваше желание да се отдалечи от постелята на Лут и същевременно се презираше заради това си желание. — Идвам с теб.
Отне им почти цял час, за да се спуснат по гористия планински склон. Земята беше влажна, а въздухът хладен; дъхът на Мейгуин струеше на малки облачета, докато тя вървеше през деретата след Еолаир. Безрадостният студ бе прогонил птиците от Сиркоил или ги бе принудил да се умълчат. Нито звук не съпътстваше спускането им, освен шушненето на разклащаните от вятъра клони.
Докато наблюдаваше графа на Над Мулах да си проправя чевръсто път през шубраците — напомняше й юноша със стройния си гръб и лъскавата опашка на тила, с пъргавите си и гъвкави движения, — Мейгуин отново изпита някаква смътна и безнадеждна любов към него. Подобно чувство й се струваше толкова нелепо — на нея, върлинестата и непохватна дъщеря на един агонизиращ мъж, — че се превърна в нещо като гняв. Когато Еолаир се извърна, за да й помогне да прескочи един издаден камък, тя се начумери, сякаш й предлагаше нещо оскърбително, а не ръката си.