Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Мърморейки си под нос, той се затътри покрай нея за ботушите си. До тях имаше сгънат чифт чисти вълнени чорапи, но нищо повече. Можеше, разбира се, да извика гай-шайн. И така всичко да се разчуе из целия лагер. Да не говорим за възможността Девите наистина да се намесят — тогава щеше да се повдигне въпросът дали е Кар-а-карн, комуто трябва да се подчиняват, или просто Ранд ал-Тор, един от мъжете, които трябва да държат под око. Някаква навита на руло черга в дъното на шатрата привлече окото му; чергите при тях винаги бяха изпънати. Вътре беше мечът му, с колана с токата на Дракона, увит около ножницата.
Авиенда си затананика тихичко и го загледа.
— Нямаш повече нужда от… това. — На последната дума натърти с такова отвращение, че чак да не повярва човек, че сама му го беше връчила.
— Какво искаш да кажеш? — В шатрата имаше само няколко малки сандъчета, инкрустирани със седеф или обковани с месинг. Едно бе покрито със златен варак. Айилците предпочитаха да си държат нещата на вързопи. Дрехите му ги нямаше в нито един от сандъците. Покритото със злато сандъче с изобразени по него странни птици и животни съдържаше здраво завързани торбички и когато вдигна капака му, го лъхна миризма на подправки.
— Куладин е мъртъв, Ранд ал-Тор.
Той се сепна и я изгледа.
— За какво ми говориш? — Нима Лан й го беше казал? Никой друг не знаеше. Но защо?
— Никой не ми го е казал, ако това си мислиш. Вече те познавам, Ранд ал-Тор. Всеки ден научавам нещо повече за теб.
— Не съм си и помислял такова нещо — изръмжа той. — Няма нищо, което някой да казва на когото и да е. — Раздразнен, той дръпна меча с ножницата и го понесе неловко под мишница, без да спира да търси. Авиенда продължи да си отпива от виното; стори му се, че прикрива усмивката си.
Направо страхотно. Върховните лордове на Тийр се изпотяваха, щом Ранд ал-Тор ги погледнеше, а кайриенците, изглежда, бяха готови да му предложат трона си. Най-мощната айилска армия, която светът бе виждал някога, бе прекосила Драконовата стена под заповедите на Кар-а-карн, вождът на вождовете. Цели държави трепереха при споменаването на Преродения Дракон. Държави! А ако не си намереше дрехите, щеше да си седи тук и да чака за разрешение да излезе от една пасмина жени, които си въобразяваха, че всичко им е по-ясно, отколкото на него.
Най-после ги намери — зърна извезания със злато маншет на червеното сетре под Авиенда. През цялото време беше седяла върху тях. Тя изсумтя кисело, когато я помоли да се отмести, но го направи. Най-после.
Както обикновено, тя го изгледа, докато се бръснеше и обличаше, и дори преля, за да му стопли водата, без много приказки — при това без да я е помолил, — след като той за трети път топна пръста си в легена и измърмори, че е студена. Всъщност той се притесняваше от това, че тя може да забележи колко е несигурен. „С всичко можеш да свикнеш, ако продължи достатъчно дълго“ — каза си той кисело.
Тя, изглежда, изтълкува погрешно поклащането на главата му.
— Елейн няма да има нищо против, ако те погледам, Ранд ал-Тор.
Той пусна връзките на ризата си и я изгледа.
— Наистина ли го вярваш?
— Разбира се. Ти й принадлежиш, но не може да забрани на никого да те гледа.
Той тихо се засмя и продължи с връзките. Добре че му напомни, че новооткритата й тайна крие в себе си незнание, освен всичко друго. Не можа да скрие хитрата си усмивка, докато привършваше с облеклото си, намести меча на колана и вдигна копието с пискюла. От последното усмивката му малко помръкна. Бе намислил да си го носи като напомняне за Сеанчан, но ето, че то го подсещаше за всички неща, с които трябваше да се оправи. Кайриенци и тайренци, Самаил и другите Отстъпници, Шайдо, държави и народи, които все още не го познаваха, народи, които трябваше да го познаят преди да дойде денят на Тармон Гай-дон. Сравнени е всичко това, отношенията му с Авиенда наистина изглеждаха нещо съвсем просто.
Щом излезе от палатката, Девите скочиха. Авиенда стоеше плътно до него, сякаш се канеше да го подхване, ако рухне. Настроението му с нищо не се подобри, когато Сюлин, с нейната шапка от бинтове я изгледа въпросително — не него; нея! — и изчака да кимне, преди да се разпореди Девите да се приготвят за тръгване.
Ашмодеан се появи, яхнал мулето си и повел Джейде-ен за юздите. Беше намерил някак си време да си облече нови дрехи, все тъмнозелена коприна. С изящни бели дантели по ръкавите и на яката, естествено. Позлатената арфа висеше на гърба му, но се бе отказал от веселчунския плащ и не носеше пурпурното знаме с древния символ на Айез Седай. Това задължение бе прехвърлено на един кайриенски бежанец на име Певин, навъсен мъж в одрипавяло селско палто от груба тъмносива вълна, на гърба на една кафяво женско муле, толкова крантаво, че сигурно не беше теглило талига поне от няколко години. Дълъг белег пресичаше едната буза на лицето му от долната челюст чак до оредяващата коса на темето му.