Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Певин беше изгубил жена си и сестра си от глада, а един свой брат и един син — в гражданската война. Никаква представа си нямаше мъжете на кой Дом ги бяха убили, нито кого бяха поддържали за Слънчевия трон. Бягството към Андор му бе отнело втори син от ръцете на андорски войници и втори брат от разбойници, а завръщането му бе струвало третия му син, загинал от копие на Шайдо, както и дъщеря му, отмъкната, докато той бил оставен, понеже го взели за мъртъв. Мъжът рядко проговаряше, но доколкото Ранд можеше да разбере, всичките му убеждения се свеждаха до три точки. Драконът се е Преродил. Последната битка наближава. И ако успее да се задържи край Ранд ал-Тор, ще може да види, че семейството му е отмъстено, преди целият свят да рухне. Светът, разбира се, щеше да рухне, но това нямаше никакво значение. Нищо нямаше значение, стига да може да види това възмездие. Той мълчаливо се поклони на Ранд от седлото си. Лицето му беше абсолютно безизразно, но знамето държеше изправено и здраво.
Ранд се метна на Джейде-ен и дръпна Авиенда зад себе си, без да й позволи да използва стремето, само за да й покаже, че може, след което смуши пъструшкото още преди тя да се е наместила. Тя го прегърна бързо с две ръце през кръста и изръмжа нещо, от което той успя да долови няколко откъслека, свързани с мнението й както за Ранд ал-Тор, така и за Кар-а-карн в настоящия момент. Плътно притискащото се в гърба му нейно тяло не само че беше приятно, но и подкрепата му бе добре дошла. Докато я дърпаше към седлото, за малко беше загубил увереност дали тя ще се качи, или той ще падне. Надяваше се да не го е забелязала. Надяваше се, че не затова го държи толкова здраво.
Аленото знаме с големия черно-бял диск заплющя зад Певин, докато се спускаха на зигзаг по хълма. После поеха през плитките долчини. Както обикновено, айилците не се впечатляваха особено от минаващата група, въпреки че знамето ги отличаваше не по-малко очебийно от обкръжаващия ги ескорт от неколкостотин Фар Дарейз Май, леко подтичващи с Джейде-ен и двете мулета. Общо взето си гледаха работата сред шатрите, покрили околните склонове, и вяло вдигаха очи при тропота на копитата.
Изумил се беше, когато разбра, че от следовниците на Куладин са взети в плен близо двадесет хиляди души — преди да напусне Две реки, нямаше изобщо да повярва, че е възможно толкова много хора да се съберат на едно място — но гледката се оказа дваж по-изумителна. На купчини от по четиридесет-петдесет, те бяха осеяли склоновете като зелки, мъже и жени, насядали голи под слънцето, всяка група под надзора на някой гай-шайн, ако въобще имаше такъв. Определено никой не им обръщаше особено внимание, само от време на време по някоя фигура в кадин-сор се приближаваше до някоя от групите и нареждаше на случайно подбрани мъж или жена да се отделят. Когото изберяха, веднага хукваше, без никой да го пази. Колкото до останалите, те си седяха кротко и почти отегчено, сякаш нямаше никаква причина да са на друго място, нито имаха желание.
Навярно щяха да надянат белите роби също толкова кротко. И все пак не можеше да не си спомни колко лесно същите тези хора вече бяха нарушили собствените си закони и обичаи. Куладин можеше и да е започнал това насилие или да го е заповядал, но те го бяха последвали и му се бяха подчинявали.
Загледан намръщено към пленниците — двадесет хиляди, и прииждаха още; той лично едва ли щеше да се довери на някой от тях да му служи като гай-шайн — Ранд едва след известно време забеляза странната промяна сред другите айилци. Девите и айилците, носещи копието, никога не поставяха на главите си нещо друго освен прословутата шуфа, и никога цвят, който да не се слива със скалите и сенките, но сега виждаше на челата им тесни алени превръзки. Навярно по един на всеки четирима-петима носеше такава ивица плат, завързана на слепоочията, с извезан или нарисуван над веждите диск — две слепени капки, едната черна, а другата — бяла. А най-странното беше, че някои гай-шайн също го носеха; повечето ходеха със спуснати качулки, но всеки гологлав го имаше. А алгай-д-сисвай в техните кадин-сор виждаха и не предприемаха нищо. Гай-шайн никога не можеха да носят нещо като тези, които имаха право да докосват оръжие. Никога.