Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— В такъв случай защо те хвърли в килия, за което ти ни каза? — попита навъсено Етелферт от Тинсет. — Да не би това да е доказателство за достойнство?
— Не — отвърна Джосуа, — но не мисля, че това беше идея на Елиас. В това бе замесена ръката на Приратес. Елиас се е превърнал в чудовище — Бог да ми прости, защото някога той беше мой брат, и то не само по кръв, — но мисля, че все още е съхранил някакво чудато чувство за чест.
Деорнот издиша шумно.
— Каквото демонстрира към Леобардис ли?
— Честта на вълка, който прегризва врата на слабия и подвива опашка пред силния — изръмжа Изорн.
— Не съм съгласен. — Лицето на Джосуа се изопна. — Отцеубийството на Бенигарис според мен е по-скоро от злоба. Предполагам, че Елиас…
— Принц Джосуа, с ваше позволение… — прекъсна го Джарнауга и огледа присъстващите изпод вежди. — Не мислите ли, че се опитвате да търсите извинение за брат си? Безпокойствата на васалите ви са напълно основателни. Това, че Елиас предлага да преговаряте, не означава, че сте длъжен да отидете при него. Никой не би поставил под съмнение честта ви, ако не го направите.
— Ейдон да ми е на помощ, човече, ни най-малко не ме интересува кой какво си мисли за моята чест! — викна принцът. — Познавам брат си, и то така, както никой не е в състояние да го проумее — и не ми казвай, че той се е променил, Джарнауга — той хвърли гневен поглед, предугаждайки думите на възрастния мъж, — защото никой не знае това по-добре от мен. Но независимо от всичко ще отида и няма какво повече да обяснявам. А сега искам да ме оставите. Има други неща, които трябва да обмисля.
И им махна с ръка да напуснат стаята.
— Деорнот, той да не е полудял? — попита Изорн с навъсено от мрачни предчувствия лице. — Как е възможно сам да се тика в окървавените ръце на краля?
— Инат, Изорн — всъщност какво право имам да го казвам? Вероятно наистина знае какво говори. — Деорнот поклати глава. — Онова проклето нещо още ли е там?
— Шатърът ли? Да. На малко повече от хвърлей стрела от стените — а така също и на достатъчно разстояние от лагера на Елиас.
Деорнот закрачи бавно, съобразявайки се с бързината, с която раненият крак на младия римър му позволяваше да се движи.
— Бог да ни е на помощ, Изорн, никога не съм го виждал такъв, а му служа, откак пораснах достатъчно, за да мога да въртя меча. Сякаш се е заел да докаже, че Гуитин беше прав, наричайки го „твърдоглав“. — Деорнот въздъхна. — Горко ни — ако не успеем да го спрем, ще трябва да направим всичко възможно, за да го защитим. Кралският пратеник каза двама телохранители, не повече?
— Толкова и за краля.
Деорнот кимна замислено.
— Ако до вдругиден — той посочи бялата ленена превръзка през рамото си — мога да движа ръката си, няма земна сила, която да ми попречи да бъда единият от тях.
— А аз другият — отсече Изорн.
— Мисля, че е по-добре да останеш зад стените с двайсетина конници. Да поговорим със съветника по охраната лорд Ейдграм. Ако му устроят засада — само врабче да прехвръкне от кралския лагер към този шатър, — ще бъдете там за няколко удара на сърцето.
Изорн кимна.
— Надявам се. Може да поговорим с мъдреца Джарнауга и да го помолим да даде на Джосуа някакъв амулет да го пази.
— Онова, от което се нуждае, и ми е болно да го кажа, е заклинание, което да го пази от собствената му прибързаност. — Деорнот прескочи една голяма локва. — Така или иначе, никакво заклинание не може да устои на удар с кинжал в гърба.
Устните на Лут не преставаха да помръдват беззвучно, сякаш изричаха неспирен порой от обяснения. Мънкането му се бе превърнало в безмълвие още преди два дни; Мейгуин се проклинаше, че не беше записвала последните му думи, поради убедеността си, че гласът му ще се възвърне, както много пъти след раняването му. Усещаше, че този път това няма да се случи.
Очите на краля бяха затворени, а върху лицето му непрестанно се редуваха изражения на страх и скръб. Тя докосна изгарящото му чело, усети конвулсивно свиващите се едва-едва мускули в ритъма на неизречените слова и отново изпита усещането, че трябва да заплаче, сякаш сълзите, които извираха някъде вътре в нея, без да могат да се излеят, щяха да изтекат навън през самата й кожа. Но не беше плакала от нощта, в която баща й бе повел войските към Инискрих — не дори и когато го донесоха на носилка, обезумял от болки и с просмукани от тъмна кръв бинтове на корема. Щом и тогава не заплака, никога повече нямаше да си го позволи. Сълзите бяха за децата и идиотите.