Конан Непобедимия [bg]
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: Конан (bg) #2
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Здравка Ефтимова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Конан Непобедимия [bg]». Краткое содержание книги:
— Аз ги видях — заяви Абериус и предизвикателно се огледа, когато погледите на всички се обърнаха към него. — Аз, Хепекиа и Алвар. Беше преди два дни. Яздеха на изток. Двадесетина мъже с качулки и пет вързани жени върху камили. Кажи, Алвар.
Дебелият разбойник с белега на носа тежко поклати глава:
— Да, видяхме ги.
— Бяха прекалено многобройни за нас тримата — забързано продължи Абериус. — Когато пристигнахме на мястото на срещата, Червената каня още не беше дошла и затова нищо не споменахме за тези мъже. Ти никога не ни позволяваш да мръднем една крачка без нея, Хордо. — Гневно мърморене изрази съгласието на всичките разбойници с току-що изречените думи.
Хордо ги изгледа свирепо, ала в гласа му бе стаено задоволство.
— Преди два дни? Та те сигурно вече са стигнали Вендия и повече няма да им видим очите, ако питате мене.
Недоволното мърморене се усили. Абериус пристъпи напред към огромния брадат мъж.
— Защо приказваш така? Всички тук знаят, че мога да проследя гущер, пробягал върху камък, или птица из въздуха. Следи отпреди два дни за мене са като добре очертана пътека.
— А какво ще кажеш за Хепекиа? — изръмжа Хордо. — Нима забрави, че острието на кимериеца прониза ребрата му?
Мъжът с лице на невестулка повдигна рамене.
— Златото купува нови приятели.
Хордо вдигна ръце и се обърна към Карела.
— Ти трябва да кажеш. Какво ще правим? Ще умре ли Конан, или ще го оставим жив?
Червенокосата жена за пръв път погледна направо към Конан. Зелените й очи го наблюдаваха хладно, без да издават никакви чувства.
— Той е добър боец и може да ни бъде необходим, когато настигнем онези мъже с качулките. Развалете лагера и докарайте коня му.
Бандитите се разпръснаха с развълнувани крясъци и смях. Хордо изгледа свирепо кимериеца, след това поклати глава и се отдалечи. Само след миг лагерът заприлича на мравуняк: мъжете прибраха шатрата, започнаха да оседлават конете и да сгъват одеялата. Конан остана неподвижен, вгледан в Карела, понеже тя не бе помръднала от мястото си, нито пък бе снела поглед от неговото лице.
— Коя е тази жена — изведнъж запита тя. Гласът й беше равен и безизразен. — Тази, за която спомена, че е твоя.
— Робиня — отвърна той. — Както вече казах.
Лицето й остана спокойно, но тя прибра сабята си в ножницата с такъв трясък, сякаш я забиваше в сърцето му.
— Ти ми създаваш неприятности, Конан от Кимерия. Гледай занапред да не ме ядосаш прекалено много. — Тя се обърна и закрачи към конете.
Конан въздъхна и погледна на изток. Червеното слънце тъкмо бе започнало да позлатява хоризонта. Нощната роса бе почистила прахта от въздуха и му се струваше, че пред погледа му винаги всичко ще бъде така ясно.
Онова, което трябваше да направи сега, беше да намери мъжете с качулки, да освободи Велита и да вземе медальоните, като през цялото време остане нащрек. Някой разбойник можеше да забие нож в гърба му, след като реши, че бандата повече няма нужда от него. Трябваше да внимава и за непостоянния темперамент на Карела. След това, разбира се, оставаше откритият въпрос как ще задигне медальоните от разбойниците, освен това от само себе си се разбираше, че трябва да намери нов купувач, защото според Конан нападението на Крато беше унищожило неговото споразумение с Анкар, или с Имхеп-Атон, или каквото и да беше истинско име на този човек. И отново неговият лош късмет излезе виновен, че мургавият се бе оказал магьосник. Но младежът вече си имаше цял куп тревоги, за да добавя и тази към тях. Да не говорим, че можеше да се появи и редовната войска на Замора. Кимериецът тръгна да си намери наметка. И някакъв мях с вода.
Десета глава
Облачета прах се издигаха изпод копитата на заморанския кавалерийски отряд — цяла рота, която пресичаше ниските обли хълмове, оскъдно покрити с дребен храсталак. Върховете на копията и плетените ризници на войниците бяха намазани с черна боя, за да не отразяват слънчевите лъчи. Яздеха в две колони, кръглите им щитове висяха отляво, прикрепени към седлата. Начело на ротата беше Харанидес, който лично бе подбрал всичките войници — ветерани от многобройните бойни походи по границите.
Харанидес несъзнателно размърда бедра върху коравата кожа на седлото. Непрекъснато въртеше глава отляво надясно, наблюдаваше, надяваше се да зърне някъде проблясък от светлина. Бяха му съобщили само посоката, в която трябва да върви, и освен нея не разполагаше с нищо друго и се налагаше да рискува. Половината от войниците се пръснаха в линия от двете му страни. Предстоеше им да изкачат един хълм. Всеки един от тях разполагаше с метално огледало и само ако откриеше и най-дребната следа…