Конан Непобедимия [bg]

Ремъците от сурова кожа се бяха изопнали и сега се впиваха в китките му. Ръцете му бяха почти безчувствени. Ако останеше още малко в това положение, нямаше да е способен да се бие, дори ако се освободеше. Могъщите му ръце бяха вързани здраво, но той все пак се опита да изопне ремъците още малко. Вече засъхналата кожа не позволяваше никакъв опън. Той отново задърпа, тялото му се напрегна, стоманените мускули на корема се нагънаха от неимоверното усилие. Отново. И отново. Кръв обагри китките му на местата, където го притискаше режещата кожа, после кръвта прокапа на земята и я овлажни. Кимериецът дръпна отново. Отново. Изведнъж почувства, че ремъкът на лявата китка се е охлабил. Не повече от един пръст, но все пак бе по-хлабав отпреди.

Изведнъж той замръзна на мястото си. Чувството, че го наблюдават, същото, което го бе обладало, когато беше в лагера заедно с Карела, отново нахлу в съзнанието му. Дори беше по-силно отпреди, защото сетивата му казваха, че онзи, който го наблюдава, приближава. Младежът внимателно се огледа. Мъжете край едва мъждукащите огньове се бяха отпуснали в разплути от пиянство купчини и докато спяха вдигаха не по-малък шум, отколкото когато бяха будни. Всичко в лагера беше неподвижно. И все пак той още не бе загубил чувството, че очите, които го наблюдаваха, се приближават. Косите му настръхнаха, защото беше сигурен, че техният притежател по някакъв начин е надвесен над него и се взира в лицето му, макар в действителност да не виждаше нищо такова.

Започна да се мята срещу ремъка, стегнал лявата му китка — все по-силно и по-силно, въпреки че кръвта изтичаше по-бързо, а изгарящата болка изпепеляваше китката му. Ако наистина нещо стоеше над него — а през живота си той бе видял достатъчно, за да знае, че съществуват много невидими за окото неща — той нямаше да легне примирен пред него като овца на заколение.

Ярост подпалваше мускулите му и изведнъж колът се изтръгна от земята. Младежът светкавично се завъртя на дясно, сграбчи ремъка с две ръце и задърпа с всички сили. Вторият кол бавно се измъкна от спечената от жегите земя.

Успя да седне. Костите му изскърцаха. Разкъсаната плът на китките му се бе подула така, че почти скриваше ремъците. Той упорито заработи да ги охлаби, след това освободи глезените си. Жаждата му бе така непоносима, че всеки друг на негово място би побягнал към най-близкия пълен мях, но той си наложи да раздвижи схванатите си мускули, за да влее в тях малко гъвкавост, преди да започне да се движи. После се изправи. Макар да не бе възвърнал силата си в пълен размер, кимериецът беше страшен противник.

С безшумния вървеж на пантера той се промъкна през телата на спящите мъже. Съвсем лесно можеше да ги избие, докато спяха, потънали в пиянски унес, но да отнема живота на мъже, потънали в безпаметството на съня, му беше отвратително. Младежът взе сабята и камата и ги привърза към тялото си. Намери червените си турански полуботуши захвърлени край един угаснал огън. Наметката му беше разкъсана на парчета, когато го бяха пленили, но той и не хранеше никаква надежда, че ще намери някъде златните монети от кесията си. Трябваше да претърси всеки един от мъжете поотделно. И все пак, мислеше си той, докато потропваше с крака, за да разтъпче ботушите си, ако стигнеше до конете на бандитите, можеше веднага да се спусне по следите на откраднатите медальони. Смяташе да вземе предохранителни мерки като разпръсне останалите коне, преди да се отправи на път. Не искаше да дава възможност на разбойниците веднага да тръгнат по петите му в лудо преследване.