Конан Непобедимия [bg]

Конан посочи. Групата облечени в черно мъже приличаше на змия и пълзеше към подножието на планината. Изглеждаше, сякаш се движи сред бляскавия въздух, а не по твърдата земя. Само войници можеха да поддържат такава дисциплина, докато проникваха към планината сред тази безводна пустош. Все още бяха далече, но докато двамата мъже ги наблюдаваха, черната змия се уголеми. В равнината войниците се движеха по-бързо, отколкото разбойниците по стръмния склон. Разстоянието между тях щеше да продължава да се топи.

— Няма страшно — измърмори едноокият. — Тук няма да ни хванат.

— Разделяте плячката помежду си, а? — Абериус срита коня си в ребрата и животното се покатери до двамата ездачи. — Най-добре ще направите, ако изчакате, докато я спипаме. Може би няма да сте в числото на живите, за да… Какво е това? Гледайте! Конници!

Другите го чуха и се обърнаха да погледнат назад.

— Планинци? — колебливо изрече един иранистанец с гърбав нос. Казваше се Реза.

— Невъзможно — отвърна съседът му, брадат мъж от Кот. Казваше се Талбор и върхът на носа му бе отрязан в някоя битка. — Планинците никога не нападат далеч от планините.

— При това са прекалено много за планинци — съгласи се Абериус. Свирепият му поглед бе насочен към Конан и Хордо. — Войници, нали? И войници ни стоварихте върху главите!

Развълнувано бърборене се разнесе сред мъжете, което се бяха събрали около тях.

— Войници! Армията е по петите ни! Отидоха ни главите върху коловете! Цял полк! От Доверените бойци на краля!

— Я си дръжте езиците! — изкрещя Хордо. — Като ги гледам, нямат повече от двеста, и при това са на цял ден път след нас.

— Това пак прави един наш срещу петима техни — каза Абериус. — Или почти толкова, което никак не променя положението.

— Не ни е мястото в тия планини — изкрещя Реза. — Тук сме като плъхове в капан.

— Като порове сред купчина дърва — изрази своя протест Хордо. — Ако това не е място, с което сме свикнали, те пък са свикнали с него още по-малко.

Останалите не му обърнаха никакво внимание.

— Гоним вятъра — изкрещя Талбор и се изправи върху стремената, за да го чуват по-добре бандитите, които се струпваха наоколо. — Яздим в тези проклети планини подир някакви си духове. Цялата работа няма да спре, докато не ни изправят срещу някоя каменна стена с насочени заморански копия към гърлата ни.

Абериус изведнъж опна юздите и конят му застрашително подскочи над стръмно спускащия се склон.

— Значи поставяш под съмнение способността ми да откривам следите им, Талбор? Пътят, който следваме, е същият, по който са минали хората, които видях. — И той постави ръка върху дръжката на меча си.

— Заплашваш ли ме, Абериус? — изръмжа котианецът. Пръстите му се плъзнаха от седлото към извития ятаган, увиснал на масивното му бедро.