Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

Лорд Лъвхарт, който беше изчезнал, но синът му Джон се беше свързал с Албърт Чаймс и живееше в покрайнините на Лондон.

Незабавно бяха пратени известия, че скоро ще пристигнем при тях.

Опитвах се да формулирам някаква връзка. Първото ми подозрение беше, че Албърт Чаймс снабдяваше тези клиенти с деца, които отвлича и транспортира в сандъци, а часовниците са за прикритие. Бях работил по случаи с отвлечени деца за бардаци и трафик на хора.

Замислих се за старинния часовник в магазина на господин Чаймс. Помнех онзи случай. Бях на място, когато извадиха още живото момиченце от часовника. Един полудял дядо беше затворил две момиченца в ковчег под леглото си. Помня как си мислех в какъв ли свят живея, щом стават такива неща. Мислех, че повече никога няма да видя онзи отвратителен часовник, а ето го пак – едно ужасно предупреждение.

Полицай Уолнът влезе в стаята малко неловко и прекъсна мислите ми.

– Сър, събрах информацията. Съжалявам, че отне толкова време да прегледам всичките доклади по случаи на изчезнали хора.

– Какво намери?

– През последната година в Ийст Енд е имало над седемдесет сигнала за изчезнали деца. Сравних числото с други райони, то е значително по-високо. Разпитах за Албърт Чаймс. Всеки месец от магазина му излизат множество големи доставки. В големи сандъци.

– Достатъчно големи, че да сложи дете вътре?

– Да, сър. С размерите на ковчег.

Рано привечер пристигнахме във впечатляващата и доста плашеща вила на лейди Кларънс. Накарах полицай Уолнът да си излъска ботушите, преди да тръгнем. Лейди Кларънс седеше в гостната в пищна лилава рокля. Над нея беше окачена огромна рисунка, която я показваше като огледало, седнала на същия диван със същата рокля. Ефектът беше, меко казано, смущаващ. Огледален образ. Двойник, пленен в рисунка. Беше на петдесет и нещо, с необичайни бадемови очи, а стиснатите и зъби бяха жълти. До нея, застанал мирно като вярно куче, седеше Елайджа Уисъл. Беше смущаващо слаб и видимо неспокоен господин с лъскава черна коса. Ръцете му леко трепереха, както беше стиснал дивана. Зачудих се как може да са стабилни, когато държи четката.

– Лейди Кларънс и господин Уисъл – казах, като си свалих шапката. – Благодаря, че ни приехте.

– След един час трябва да съм в операта, сержант. Нека побързаме – озъби се тя.

Беше ме фиксирала с поглед. Двойничката и изглеждаше също толкова негостоприемна.

– Разбира се. Бихте ли ми казали откъде познавате господин Албърт Чаймс, моля?

Тя не трепна и изглеждаше раздразнена.

– Албърт Чаймс е часовникарят ми. От него си купувам специално изработени часовници. – Подаде китката си. – Например този.

Приближих се и погледнах часовника; беше от сребро и имаше обръч от жълти цветенца от скъпоценни камъни около циферблата. Издаваше едно тихо жужене, едно деликатно бръмчене.

– А как се запознахте с Албърт Чаймс?

– Никога не съм го виждала. Баща ми си вземаше часовници от него, а аз просто продължих да го използвам за специални поръчки.

Обърнах се и погледнах господин Уисъл.