За честта на крадеца [bg]

Под нея зееше грубо оформена шахта, която пропадаше право надолу в мрака. От шахтата напираше позната страховита воня на нечистотии.

Изведнъж ми се стори, че не е чак толкова лошо да остана тук и да умра. Въпреки това креснах:

— Деган! Да се махаме!

Той дотича с меча в едната ръка и наглед тежка ваза в другата.

— Скоро ще нахълтат. Забавих ги с грънците, но това няма да ги спре.

Погледна дупката, прекрачи към нея и миризмата проникна и в неговите ноздри.

— Уф! — Той сбърчи нос и ме изгледа с укор. — Все успяваш да намериш някой отходен канал, а?

— Само когато съм с теб.

Той нахлупи шапката си по-плътно и се спусна в шахтата. Мърмореше нещо за „носовете“, които обичали най-гадната смрад, докато се скриваше в дупката.

Аз придърпах „капака“ по-близо до края на отвора, седнах и провесих крака надолу.

Вонята направо ме поболяваше. Беше десет пъти по-лоша от всичко, на което се натъкнахме досега в Десетте пътя. Докато се смъквах надолу, чух вик откъм входа на дюкяна. Остриетата идваха.

Помъчих се да изтегля кутията с пръст върху дупката, докато краката ми стъпваха на нещо хлъзгаво — някакъв клин, забит в стената на шахтата. Кутията се премести два пръста и запъна. Дръпнах я отново. Напразно. Лариос наистина беше по-силен, отколкото изглеждаше, щом се бе справил сам с този капак. Но и остриетата не му бяха дишали във врата.

Зарязах кутията с пръст и се заех със слизането по стълбичката от клинове в стената. Надявах се смрадта да отблъсне достатъчно остриетата, за да не ни досаждат.

Тъмнината сякаш се сгъстяваше още повече заради влагата и вонята. След осмия клин кракът ми не достигаше нищо във въздуха.

Завъртях се в шахтата, за да потърся следващия клин, и рамото ми опря в нещо. Извих ръка зад гърба си, открих с пръсти издълбана в пръстта ниша и напипах в нея дълъг тънък предмет, може би някаква кутия. Ето къде Федим държеше плячката. Хитър мръсник. Лариос едва ли бе подозирал за скривалището. Не ми се вярваше, че иначе би пропуснал да вземе предмета, докато е бягал. Извадих находката и я напъхах под колана си отзад. Нямах желание да си тръгна от това място с празни ръце.

— Деган?

— Няма да скочиш отвисоко — прозвуча гласът му под мен. — Пусни се.

Свих се и след малко увиснах на ръце от последния клин. Да падаш в мрак винаги е плашещо преживяване, а за мен е двойно по-неприятно, защото съм свикнал да виждам на тъмно. Подвоумих се дали да почакам, докато нощното ми зрение се пробуди, но чувах как Деган джапа долу. Той нямаше моето предимство, за него щеше да си остане тъмнина. Докато се бавех, той трябваше да се ослушва, да шари с ръце и да се пита какво е предизвикало всеки звук.

Пуснах се и паднах.

Профучах във въздуха, краката ми срещнаха първо слаба съпротива, после и твърда опора — мръсотиите и дъното на отходния тунел. Олюлях се разкрачен, накрая се подпрях с длан и коляно, за да не пльосна целият. Ако бях останал прав, мръсотиите щяха да стигат до средата на прасците ми, но сега усетих хълбока си и ръката до лакътя мокри.