Знакът на жрицата [bg]

— Какво мрачно място — казах аз и потреперих леко. — Дина никога не би влязла тук.

— Обаче кучетата мислят обратното — измърмори Салан. Но дори и той не изглеждаше много сигурен.

— Кучетата бъркат — отвърнах му аз. — Дина би заобиколила подобно място от километри.

Имаше два вира, горен и долен. Горният бе ограден с широка стена, а водата му бе тъмна и застинала като огледало. Тази в долния бе бурна и пенлива. Тя се стичаше в него не само от воденичния улей, чрез който някога бе задвижвала колелото, но и от една голяма дупка в стената.

— Нормално ли е оттам да излиза вода? — попитах аз и посочих.

Ивайн ме чу. После поклати глава.

— Не — рече ми той. — Водата сама си проби път и колкото и да се мъчеха да запушат дупката, тя избликваше. Казват, че призракът е виновен. Точно затова воденицата не работи вече.

— Призракът?

Той кимна.

— Старата Аня. Ако застанеш на стената ето там, можеш да я чуеш как плаче.

Не му повярвах и явно недоверието се изписа на лицето ми.

— Ела с мен — каза ми той. — Салан мой да подържи коня ти за малко. Или… още не те държат много-много краката? Мойш да паднеш във водата.

Сивите му очи проблеснаха предизвикателно и аз усетих как в сърцето ми забушува гняв.

— Добре съм — отвърнах му аз и колкото се може по-бързо слязох от Фалк.

Стената бе широка, почти колкото мост. По изтърканите камъни си личеше, че в миналото хората десетилетия наред я бяха използвали като брод през водата, за да стигнат до воденицата. Беше съвсем вдлъбната, като купа.

— Тук — рече ми Ивайн и спря някъде по средата на пътя. — Слушай.

В началото не можех да чуя нищо освен бученето. Но после долетя.

— Ааааааааааа… Ааааааааааааааа… — един протяжен жалостив звук, една дълга тежка въздишка, изпълнена с болка.

— Аня оплаква удавеното си дете — промълви Ивайн съвсем тихо, сякаш не искаше да я безпокои. — Казват още, че нощем можеш и да я видиш.

Сега в очите му нямаше блясък, а от цялата тази история ме побиха студени тръпки, защото звукът наистина приличаше на плача на жена. А и не беше особено приятно да си мислиш за удавени деца точно в този момент, когато няколко лакланеца бяха хвърлили тежките си мрежи във воденичарския вир, за да проверят дали имаше нещо на дъното.

Изведнъж до нас долетяха кучешки лай и викове, но не от хората с мрежите в долната част на стената, а зад нас, откъм горния вир. Едно от кучетата беше намерило нещо. Забравих за призраците и се втурнах обратно към брега.

— Какво има? — попитах аз Салан, макар че той едва ли можеше да знае нещо повече от мен. Той само изръмжа и накара едно върлинесто момче да хване юздите на конете ни. После ми рече: