Нови римски разкази [bg]

Кой знае как, изведнъж почувствах, че не издържам повече; навярно докато мислех откъде щеше да вземе той пари, за да купи малолитражка. Отбелязах сухо:

- Е, Джузепина, ти, разбира се, обичаш мъжа си... но редно е да признаеш...

- Какво?

- Че е крадец.

Защо ли ми трябваше да си отварям устата?! Тя се нахвърли върху мен с очи, изхвръкнали от орбитите, със сплъстени коси:

- Ти нямаш право да говориш за Федерико. Горко ти, ако проговориш отново.

- Но аз...

- Няма да говориш за него, не си достоен за него, не си достоен дори да целуваш земята под краката му.

Съвсем объркан, останах с отворена уста. Без да ме гледа, тя продължи да говори във въздуха:

- Федерико е такъв човек, втори като него няма на света, ето какъв е той. Не, не, не, никой няма право да говори за Федерико... само аз мога да кажа какъв е той: светец.

Възкликнах смаян:

- Хей, Джузепина, знаеш ли какво означава светец?

А тя все по-екзалтирана:

- Знам, естествено, дванайсет години живях със светец... Федерико е светец.

Помислих си: „Светец с картечница под мишница и щанга в ръка“, но не отроних дума, за да не я дразня. Сега тя плачеше и преглъщаше сълзите си с наведена глава, гледайки в масата. Внезапно изкрещя с остър писък и аз подскочих:

- А сега ми го отнеха... вкараха го в затвора... откъснаха го от мен... от дъщерите му... съсипаха едно семейство... и всичко това защо? Питам и повтарям: защо?

Обадих се:

- Е, ти знаеш защо, Джузепина...

А тя:

- Знам го, я: да причинят зло... да унищожат всичко хубаво и добро... да ни попречат да бъдем щастливи.