Нови римски разкази [bg]

- Ходи ли да го видиш?

Тя се обърна рязко като пепелянка.

- Да, ходих там, да.

- Как е той?

- Добре, напук на онези, които искат да е мъртъв, да, добре е.

Погледнах я отново, видя ми се възбудена. Започна да так-

тува с пръсти по масата. Настоях:

- А кога ще бъде делото?

Отвърна високо, с възмутен тон:

- Абе, кой знае, но не се ли боят онези, дето му мислят злото... Ще го осъдят, сигурно ще го осъдят на дълъг срок затвор. Явно не се боят.

Попитах:

- А той какво казва?

Тя вдигна рамене:

- Какво очакваш да каже. Той е вътре, чака процеса, това е всичко.

Стана ми ясно, че не е разбрала:

- Имам предвид друго. Как обяснява онова, което стана?

Погледна ме косо:

- Какво да обясни? Било е фаталност: ако колата им не се била подхлъзнала заради сланата и не се била блъснала в дървото, са щели да се спасят.

За пръв път ми мина през ум, че не е изключено Джузепина да е била съучастничка на мъжа

си и през цялото време да е знаела как нощем Федерико става гангстер. Попитах предпазливо:

- А ти... ти знаеше ли, че той... така де, нощем обикаля, за да върши такива работи?

Погледна ме с широко отворени очи:

- Не, естествено. Но, чуй какво ще ти кажа. Ако знаех, щях да му кажа: „Добре правиш, продължавай, прави го все повече!“ Ето, това щях да му кажа.

Почувствах се зле.

- Ее - промърморих, - наистина не мисля, че би било уместно да го окуражаваш...

Не ме остави да довърша.

- Ох, Алфредо - възкликна внезапно тя с плач в гласа. - Нямаш ни най-малка представа какво изживях... няма на света по-окаяна и по-нещастна жена от мен.

Промълвих смутено:

- Ее, разбира се...

А тя с внезапен гняв:

- Разбира се, дренки. Нищо не се разбира. Бях толкова щастлива, наистина щастлива; и ето: от голямото щастие изпаднах до най-черно нещастие. Защо питам, защо?

Този път замълчах. Знаех защо, но прецених, че е по-добре да не говоря. Тя продължи:

- Обичах Федерико и той ме обичаше. И двамата обичахме децата. Той не допускаше нищо да им липсва, мислеше само за нас. С две думи - живееше за семейството.

Отроних едва чуто:

- Семейството, знае се, е много хубаво нещо.

Тя извика:

- Да, но нашето семейство не беше като другите, Алфредо. Ние бяхме специално семейство. Не е имало и няма да има семейство като нашето. Аа, мога да го кажа на висок глас, Алфредо, на света няма друго семейство като нашето, където всички се обичат помежду си.

Замълча за момент, гледайки прозореца, изпълнен с небе. Понеже не се обадих, продължи:.

- Никой не знае колко добър човек е той. Понякога вечер тук, край тази маса, след като приспеше децата, правеше проекти за бъдещето. И нито веднъж не спомена себе си, мисълта му винаги беше обърната към семейството. Казваше например - и почти неволно гласецът и стана сладникав, а устата и придоби формата на сърце, за да предаде думите на Федерико, - „Сега имаме мотор, но ако работите продължават да вървят добре, ще си купим малолитражка, ще видиш. Тогава, знаеш ли, колко хубаво ще бъде за теб и децата всеки ден да ходим до Остия и Фреджене на чист въздух.“ Ех, съпруг като Федерико къде ще го намериш, Алфредо, къде ще го намериш?