Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— Какво има? — попитах аз.
Кришна понаведе глава и аз се извърнах. Към нас се приближаваше собственикът с бялата четина. Колкото и да беше невероятно, огромното помещение се беше изпразнило, без изобщо да забележа. Тежките столове бяха преобърнати и наслагани по всички други маси. Вентилаторите бяха престанали да се въртят бавно. Погледнах си часовника. Беше единайсет и трийсет и пет.
Собственикът — ако това наистина беше той, — изсумтя нещо на Кришна и Муктанандаджи. Кришна махна уморено с ръка, а мъжът повтори нещо — вече по-високо и сприхаво.
— Какво има? — казах отново аз.
— Трябва да затваря — изграчи Кришна. — Плаща за тока.
Погледнах няколкото слаби крушки, които все още светеха, и само дето не се изсмях на глас.
— Можем да довършим утре — каза Кришна.
Муктанандаджи беше свалил очилата и разтъркваше уморено очите си.
— Ох, да му се не види — рекох аз.
Извадих няколкото индийски банкноти, които бях взел със себе си, и дадох на стареца двайсет рупии. Той продължи да стои и да мърмори. Дадох му още десет рупии. Мъжът се почеса по четинестата буза и затътри крака към бар-плота. Бях се разделил с по-малко от три долара.
— Продължавайте — подканих аз.
— Санджай беше сигурен, че до полунощ ще намерим два трупа. Все пак бяхме в Калкута.
На сутринта отидохме в центъра на града и попитахме хариджаните, които прекарваха мъртви животни, дали в камионите им има и трупове на хора. Не, отговориха те, кметството наемало други хора — бедняци, но не от нисшата каста, — сутрин те обикаляли и събирали труповете, с които тротоарите неминуемо били осеяни. Правели го само в центъра. Не ходели нататък, където започвали големите бордеи. Там с труповете се занимавали роднините или кучетата.
— След като съберат телата в центъра, къде ги карат? — попита Санджай.
В моргата „Сасун“, гласеше отговорът. Хапнахме при градския парк няколко мекици и в десет и половина двамата със Санджай вече бяхме при моргата „Сасун“.
Тя се помещаваше на първия етаж и в сутерена на сграда в стария английски квартал. Цред стълбището като на стража още стояха каменни лъвове, но вратата беше заключена и закована с дъски, очевидно не се използваше от години. Всичко се вършеше през задния вход, където камионите спираха и откъдето поемаха отново.
Моргата беше препълнена. По количките в коридора и дори пред кабинетите имаше заметнати с чаршафи трупове. Носеше се много силна смрад. Това ме изненада.
От един кабинет излезе мъж в бяла престилка на жълти петна, който държеше поставка с прихванати към нея листове и който ни се усмихна.
— Какво обичате?
Нямах представа какво да кажа, но Санджай веднага заговори убедително:
— Ние сме от Варанаси. Дошли сме в Калкута заради двама от нашите братовчеди, които за беда останаха без нивите си в Западна Бенгалия и пристигнаха наскоро да си търсят работа в града. Но уви, както личи, са се разболели и още преди да се наемат някъде, са умрели на улицата. Жената на клетия ни втори братовчед ни го съобщи с писмо, после заминала при роднините си в Тамилиад. Кучката му с кучка дори не се е опитала да потърси трупа на съпруга си и на другия ни братовчед, ние обаче пристигнахме въпреки големите разходи, за да ги приберем във Варанаси и да ги кремираме както подобава.
— А, такава ли била работата — свъси се санитарят. — Тези проклети южнячки! Не знаят да се държат. Добичета.
Кимнах в знак на съгласие. Всичко се бе наредило толкова лесно!
— Мъж или жена? Старец, младеж или новородено? — попита отегчено човекът от моргата.
— Моля?
— Другият братовчед. Ясно е, че жената, която е заминала, е била омъжена за мъж, но какъв е полът на другия роднина? И възрастта на двамата? Освен това кой ден са били прибрани от улицата? Първо полът.
— Мъж — каза Санджай.
— Жена — отговорих аз едновременно с него.
Санитарят, който ни беше повел към друго помещение, спря като закован. Санджай ме изгледа на кръв, още малко и да ме одере с поглед.
— Извинявайте — подхвана той благо-благо. — Камила, клетата братовчедка на Джаяпракеш, със сигурност е жена. Но сега аз не мога да мисля за нищо друго освен за братовчед си Самар. Ние с Джаяпракеш сме роднини по съребрена линия.
— Аха — каза санитарят, но ни изгледа с присвити очи. — Да не сте случайно студенти?
— Не — усмихна се Санджай. — Аз работя в магазина за килими на баща си във Варанаси. Джаяпракеш пък помага на чичо си в кърската работа. Аз съм учил малко. А той си е съвсем неук. Защо питате?
— Просто така. Просто така — отвърна санитарят.
Той ме погледна и аз се притесних, че ще чуе как сърцето ми бие лудешки, — понякога студентите, които следват медицина тук, в нашия университет… ох… губят свои близки, които умират направо на улицата. Насам, ако обичате.