Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
— Не мога да остана — отговори гневно Джулиън. — Махнете се от пътя ми.
Тамсин поклати глава и очите й бяха пълни с подигравка. Тя хвърли пушката си на леглото, свали с бързо движение патрондаша и го пусна на пода. Ръцете й се плъзнаха към колана. Джулиън я гледаше, без да помръдне, тялото му беше вцепенено, само очите бяха живи. Тамсин свали панталона от хълбоците си и разкопча ризата си. Направи няколко крачки към него, вперила поглед в очите му.
Джулиън вдигна ръце към гърдите й, усети как напълниха дланите му. Впери поглед в сините ивици под млечнобялата кожа и се усмихна. Вената на шията пулсираше ускорено, сребърният медальон потреперваше.
Тамсин не се помръдна, остана неподвижна и му позволи да я милва. Ръцете му се спуснаха по гръдния кош и обхванаха стройната талия. После се мушнаха под долните гащи и притиснаха коравия, добре закръглен задник.
— По дяволите, момиче — проговори той с необичайно дрезгав глас. — По дяволите, момиче, какво ми причиняваш?
— По-добре се запитай какво ти ми причиняваш — отговори тя, като усети как ръцете му мачкаха задника й, как я притискаха към слабините му, към мощната му мъжественост.
В този момент дървената стълба изскърца тревожно и сложи край на магията. Някой се качваше към стаята на Тамсин. Булото на страстта се вдигна и сините очи на мъжа отново станаха ледени. Той издърпа ръцете си от тялото й, сякаш се беше опарил.
А в следващия момент беше изчезнал. Мина бързо покрай сеньора Браганца, която едвам крепеше тежкото ведро с гореща вода, и излезе навън, където въпреки късния следобед отекваше гърмът от непрестанните бомбардировки над Бадахос.
Запъти се с големи крачки към обора, за да вземе коня си. Ратаят се уплаши не на шега от горящите очи на полковника и злобната линия около устата му. Джулиън излезе от Елвас и препусна като безумен към лагера на дивизията си. Копнееше за сигурността на палатката си, за близостта на верните си хора. Имаше чувството, че полудява. Тази мръсна, коварна, дребна, мършава и продажна хлапачка го бе разтърсила до дън душа.
Тамсин го гледаше от прозореца и се усмихваше на себе си. Този човек хвърчеше, сякаш го гонеха всички дяволи от ада.
— Не беше особено галантно от ваша страна, милорд полковник — промърмори тя. — От какво ви е страх? Надявам се, че не от мен.
Тя се усмихна замечтано и се отвърна от прозореца, за да поговори с вдовицата Браганца за жалкото състояние на дрехите си.
6
— Къде е нашата гостенка, Джулиън? — попита главнокомандващият, когато полковникът влезе в квартирата му само няколко минути преди часа за вечеря.
— Изпратих Сандерсън да я доведе — отговори Джулиън и поздрави другите петима мъже, които принадлежаха към щаба на главнокомандващия и се бяха събрали да вечерят с Уелингтън.
— Е, какво ви е мнението за нея, Джулиън? — Майор Карсън му подаде чаша шери. — Всички сме любопитни.
— Нямам й доверие. По-добре е да я държим изкъсо — заяви с безизразен глас Сейнт Симон.
— Като си помисля колко е мъничка, бих казал, че отивате твърде далеч. — Уелингтън се изсмя на собственото си остроумие. Смехът му имаше учудваща прилика с цвиленето на кон.
Джулиън се усмихна кисело.
— Видях, че се хванахте на трогателната сцена, която ви бе устроена днес следобед.
— Сцена? — Уелингтън го погледна учудено.
— Когато се разтрепери и се олюля. Признавам, че беше изтощена. Мисля, че през последните дни не е спала повече от няколко часа и ги прекара почти изцяло на седлото, но да припадне… Ла Виолет не е от жените, които припадат за щяло и не щяло. Повярвайте ми, знам какво говоря. — Той отпи глътка шери и на лицето му се изписа презрение.
— Вие май не харесвате дамата, Джулиън? — попита ухилено бригадният генерал Корнуолс.
— Точно така. Дамата не ми харесва. Освен това трябва да ви кажа, Корнуолс, че обозначението „дама“ е доста преувеличено. Тя е една коварна, подкупна, ненадеждна бандитка.
След тези кратки, но извънредно ясни думи се възцари мълчание, прекъснато от полковник Уебстър:
— О, Джулиън, вие не понасяте да ви надхитрят.
При това те не знаеха и половината! Ала Джулиън се задоволи с още една кисела усмивка.
— Искате ли да ви разкажа как ме принуди да загубя половин ден, за да откъсна еполетите на Корниш?
— Какво? — развикаха се един през друг мъжете. Полковникът разказа достоверно случилото се и всички избухнаха в луд смях — с изключение на него.
— О… прощавайте, сър. — На вратата стоеше лейтенант Сандерсън.
— Какво има? — попита изненадано Уелингтън. Бригадният майор беше дошъл сам.
— Ла Виолет, сър, тя е…